— Ама ела де, Катрин — подкани я госпожа Бийо, без ни най-малко да се съмнява във въздействието на думите си. — Анж е пристигнал от Париж.
Питу се ослушваше с тревога за отговора на девойката.
— А! — произнесе хладно Катрин.
Толкова хладно, че сърцето на клетия Питу сякаш спря. Тя слизаше с онази флегматичност, присъща на фламандките от картините на Ван Остаде и Броувер377.
— Я гледай! — каза, стъпвайки на последното стъпало. — Той бил.
Питу се поклони, поруменял и тръпнещ.
— Той има каска — пошушна една от прислужничките на ухото на младата си господарка.
Питу чу и се взря да види ефекта върху лицето на Катрин. Очарователно лице, може би леко пребледняло, ала закръглено и с кадифена мекота. Но Катрин не изрази никаква възхита по отношение на каската на Питу.
— А, имал каска! И какво ще прави с нея?
Този път възмущението взе връх в сърцето на доблестния момък.
— Имам каска и сабя — наблегна той с гордост, — защото се бих и защото убивах драгуни и швейцарци. И ако се съмнявате, госпожице Катрин, попитайте баща си, това е.
Катрин бе толкова замислена, че сякаш чу само последната част от отговора на Питу.
— Как е баща ми? — попита тя. — И защо не се върна заедно с вас? Да не би новините от Париж да са лоши?
— Много лоши — кимна Питу.
— Мислех, че всичко се е наредило — каза Катрин.
— Да, наистина, но пак се разбърка — отговори Питу.
— Не се ли спогодиха кралят и народът с призоваването отново на господин Некер?
— Става дума тъкмо за господин Некер — рече Питу с нотка на самодоволство.
— Все пак това удовлетвори народа, нали?
— Така го удовлетвори, че тръгна да раздава правосъдие и е на път да избие всичките си врагове.
— Всичките си врагове! — възкликна Катрин учудено. — И кои са враговете на народа?
— Ами аристократите — отвърна Питу.
Девойката побледня.
— А кои наричат аристократи? — попита.
— Кои, по дяволите! Онези, които притежават големи земи, онези, които разполагат с разкошни замъци, онези, които държат нацията гладна, онези, които имат всичко, докато ние нямаме нищо.
— И още? — обади се раздразнено Катрин.
— Онези, които имат хубави коне и красиви каляски, докато ние ходим пеша.
— Боже мой! — извика тя, побелявайки като мъртвец.
Питу забеляза тази промяна в изражението й.
— Наричам аристократи хора, които вие познавате — изрече той с убийствена радост.
— Които познавам?
— Които познаваме? — намеси се леля Бийо.
— Ама за кого намеквате? — настоя Катрин.
— За господин Бертие дьо Совини например.
— За господин Бертие дьо Совини?
— Дето ви е дал златните токи, които носехте на обувките си в деня, когато танцувахте с господин Изидор.
— Е, и какво?
— Е, и какво! Видях с очите си как изяждат сърцето му.
Потресаващ вик се изтръгна от всички гърди. Катрин се строполи върху стола, на който се бе облегнала.
— Ти видя това? — попита леля Бийо, трепереща от ужас.
— И господин Бийо също го видя.
— О! Боже мой!
— Да, и в този час вече — продължи Питу — трябва да са убили или изгорили де що има аристократи в Париж и във Версай.
— Това е отвратително! — прошепна Катрин.
— Отвратително! И защо? Да не би да сте аристократка вие, госпожице Бийо?
— Господин Питу — стрелна го Катрин с някаква мрачна енергия, — струва ми се, че не бяхте толкова жесток, преди да тръгнете за Париж.
— И не съм и станал, госпожице — каза, силно разколебан, момъкът. — Но…
— Но тогава не се хвалете със злодеянията, които вършат парижаните, понеже не сте парижанин и не сте извършили тези злодеяния.
— Не само не съм ги извършил — додаде Питу, — ами господин Бийо и аз едва не бяхме повалени и стъпкани, защитавайки господин Бертие.
— О, моят храбър баща! Моят храбър баща! Това е в природата му, познавам го чудесно! — извика възбудено Катрин.
— Достойният ми мъж! — промълви госпожа Бийо с навлажнени очи. — И какво направи той?
Питу описа ужасяващата сцена на площад „Грев“, разказа за отчаянието на Бийо и за желанието му да се върне във Виле-Котре.
— Защо не си дойде тогава? — попита Катрин с глас, който развълнува Питу, като онези зловещи предсказания, които гадателите така добре умеят да внушават дълбоко в сърцата.
Леля Бийо долепи молитвено ръце.
— Господин Жилбер не позволи — рече момъкът.
— Ама да не би господин Жилбер да иска да убият мъжа ми? — разрида се госпожа Бийо.
— Да не би да иска да бъде погубен домът на баща ми? — добави Катрин със същата мрачна тъга.
— О, не! — отвърна Питу. — Господин Бийо и господин Жилбер се разбраха. Господин Бийо ще остане още някое време в Париж, за да довършат революцията.
— Те двамата сами ли, как така? — почуди се леля Бийо.
— Не, заедно с господин Дьо Лафайет и господин Байи.
— А! — каза с възхищение арендаторката. — Щом е с господин Дьо Лафайет и господин Байи…
— Кога мисли да се прибере? — попита за пореден път Катрин.
— О! Колкото до това, госпожице, не знам нищо.
— Ами ти, Питу, ти защо се върна тогава?
— Аз доведох Себастиен Жилбер при абат Фортие и дойдох тук, за да предам наставленията на господин Бийо.
Изричайки тези думи, той се изправи не без известно дипломатическо достолепие, което бе разбрано, ако не от прислугата, то поне от господарите.
Леля Бийо също се надигна и отпрати хората си.
Катрин, останала седнала, се постара да надникне в мислите на Питу, преди да са излезли от устата му.
— Какво ли ще трябва да чуя? — запита се тя.
60.
Госпожа Бийо абдикира
Двете жени отдадоха цялото си внимание, за да изслушат повелите на почитаемия баща.
Питу съзнаваше, че задачата щеше да бъде трудна — той бе видял госпожа Бийо и Катрин в действие; познаваше навика на едната да командва и жестоката независимост на другата.
Катрин — момиче толкова нежно, толкова работливо, толкова добро — бе добила, поради качествата си, огромно влияние върху всички във фермата; а какво е властническият дух, ако не твърда воля за неподчинение.
Изпълнявайки своята мисия, Питу си даваше сметка за насладата, която щеше да достави на едната, и
