Съвещанието съвсем не бе спокойно; повечето от онези, които се съвещаваха, бяха портиерки, работнички от Халите, леки момичета. Много от тях бяха роялистки и биха се оставили да бъдат убити заради краля и кралицата, нежели дори да помислят да им причинят злина. Изблиците на тази странна дискусия можеха да се чуят отвъд реката, от безмълвните кули на Нотр Дам, които, след като бяха видели толкова нещо, се готвеха да станат свидетели на още по-любопитни събития.
Резултатът от обсъждането беше следният:
„Хайде да поизгорим Кметството, където фабрикуват толкова бумащина, та да ни попречат да ядем всеки ден.“
Точно в този момент в Кметството съдеха хлебар, който продавал хляб с намалено тегло335.
Ясно е, че колкото по-скъп е хлябът, толкова по си струва спекулация от подобен род; само че колкото по-доходна е спекулацията, толкова е по-опасна.
И пристрастените към фенера очакваха хлебаря с едно ново въже.
Стражата на Кметството искаше да спаси нещастника и полагаше неимоверни усилия за това. Ала както се уверихме, напоследък резултатът се разминаваше напълно с тези филантропски наклонности.
Жените налетяха на охраната, пробиха я, нахлуха в сградата и плячкосването започна.
Те възнамеряваха да хвърлят в Сена всичко, което намереха, и да изгорят на място онова, което не бяха в състояние да отнесат.
С една дума — хората във водата, стените в огъня.
Това бе нелека задача.
В Кметството имаше от всичко по малко.
Имаше най-напред триста общински съветници. Имаше заместници. Имаше кмет.
— Ще продължи много дълго, да хвърляме всички тези хора във водата — каза една разумна жена, която бързаше.
— Не че не го заслужават — рече друга.
— Да, но времето не стига.
— Е, добре! Да изгорим всичко — предложи един глас. — Това е най-простото.
Търсеха факли, огън; после, ей така, за да не губят време, се позабавляваха да обесят един абат, абат Льофевр Д’Ормесон.
За щастие мъжът със сивата дреха беше там. Той преряза въжето336, абатът падна от седемнайсет стъпки височина, навехна си единия крак и се отдалечи, куцайки, сред смеховете на тези мегери337.
Онова, което даде възможност на абата да се махне така спокойно, бе, че факлите бяха вече запалени, а подпалвачките, държейки ги в ръце, се приближаваха към архивите и само подир десет минути всичко щеше да лумне.
Внезапно мъжът със сивата дреха се спусна и взе да изтръгва главните и факлите от ръцете на жените; те се съпротивляваха, ала мъжът ги зашиба с една факла и докато огънят обхващаше полите им, той угаси онзи, който вече лизваше документите.
Кой бе този мъж, който се противопоставяше на ужасяващата воля на десет хиляди разярени създания?
Защо се оставяха да бъдат управлявани от него? Бяха обесили абат Льофевр наполовина; този щяха да го обесят изцяло, още повече че нямаше да може да ги възпре да го сторят.
Около това разсъждение се надигна бесен хор от възгласи, който го заплаши със смърт; заплахата бе придружена с действие.
Жените наобиколиха мъжа със сивата дреха и му метнаха едно въже на шията.
Но Бийо се притече на помощ. Бийо щеше да върне на Майар услугата, която приставът бе оказал на абат Льофевр.
Той се вкопчи във въжето, сряза го на две-три места с един остър нож, който в този момент служеше на собственика си да прерязва въжета, ала който би могъл в извънредна ситуация, както го бе стиснал в яката си ръка, да му послужи и за нещо друго.
И накълцвайки въжето на колкото парчета успя, Бийо извика:
— Нещастници такива! Не разпознахте ли един от победителите на Бастилията? Онзи, който мина по дъската, за да вземе капитулацията, докато аз газех в рова. Нима не разпознахте господин Майар?
При произнасянето на това познато и всяващо страх име жените се заковаха на място. Спогледаха се и изтриха челата си.
Работата беше изнурителна и макар да бе месец октомври, нормално бе да се изпотят, вършейки я.
— Един от победителите на Бастилията! И на това отгоре господин Майар, приставът от Шатле! Да живее господин Майар!
Заплахите отстъпиха на прекомерното внимание; прегръщаха Майар, викаха: „Да живее Майар!“
Майар и Бийо размениха по едно ръкостискане и един поглед.
Ръкостискането сякаш казваше: „Ние сме приятели!“
А погледът: „Ако някога се нуждаете от мен, можете да разчитате.“
Майар доби отново влияние върху всички тези жени, дори още по-голямо, понеже те съзнаваха, че има да им прощава някои дребни грехове.
Но Майар бе стар народен моряк, който познаваше това море на предградията, дето се разбунва от един повей и се успокоява с една дума.
Той знаеше как се говори на тези човешки вълни, когато позволят да им се говори.
Впрочем моментът бе добър, около него настана тишина.
Майар не искаше парижанките да разрушат Общината, сиреч единствената власт, която ги защитаваше; той не искаше да унищожат регистрите за гражданско състояние, които доказваха, че децата им не са всички незаконородени.
Словото на Майар — хапливо, пронизващо, насмешливо — оказа своето въздействие.
Никой нямаше да бъде убит, нищо нямаше да бъде изгорено.
Настояваха обаче да се отправят към Версай.
Там беше злото, там прекарваха нощите в оргии, докато Париж гладуваше. Версай поглъщаше всичко. В Париж липсваше зърно и брашно, защото брашното, вместо да дойде в Париж, от Корбей заминаваше направо за Версай.
Нямаше да е така, ако
С тези прозвища назоваваха краля, кралицата и дофина, естествени разпределители на хляба на народа.
Щяха да отидат във Версай.
Понеже жените бяха организирани в отряди, понеже имаха пушки, оръдия, барут, а онези, които нямаха нито пушки, нито барут, имаха пики и вили, те би трябвало да имат генерал.
Защо пък не? Националната гвардия си имаше.
Лафайет бе генералът на мъжете.
Майар щеше да бъде генералът на жените.
Господин Дьо Лафайет командваше тези гренадири безделници, които приличаха на резервна армия, вършеха толкова малко, когато имаше толкова много за вършене.
Майар щеше да командва действащата армия.
Без усмивка и без мръщене той прие.
Майар стана главнокомандващ на парижките жени.
Походът нямаше да бъде дълъг, но щеше да е решителен.
50.
Майар — генерал338
Това, което командваше Майар, си беше същинска армия.
Тя имаше оръдия, наистина лишени от лафети и колела, ала ги бяха качили на талиги.
