пороят — естествения си ход.
Казваха и все още казват, че онзи, който бе вдигнал този тост, бил агент-провокатор.
Все едно, думите му имаха дразнещо въздействие. Да се забрави нацията — това можеше да мине; но да бъде оскърбявана, бе твърде много; и тя си отмъсти.
Понеже ледът бе разчупен, понеже резервираното мълчание бе заменено от викове и възбудени разговори, дисциплината се превърна в химеричен свян. Повикаха драгуните, гренадирите, швейцарците, всички обикновени войници от двореца.
Виното се лееше, чашите се напълниха поне десет пъти, поднесоха десерта. Той бе ометен. Опиянението беше всеобщо, войниците забравяха, че пият с офицерите си. Това бе действително братски празник.
Отвред се чуваше: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Толкова цветя, толкова светлини, изпъстрящи позлатените сводове, толкова радостни мисли, озаряващи челата, толкова отблясъци на лоялност, бликащи от очите на тези храбреци! Зрелище, което би било наслада за кралицата и успокоение за краля.
Жалко, че този тъй нещастен крал и тази тъй печална кралица не присъстваха на празненството!
Верни слуги се измъкваха, тичаха при Мария-Антоанета, разказваха й, преувеличавайки онова, което са видели.
Угасналият поглед на жената се оживи, тя се окопити. Значи имаше още преданост и привързаност във френските сърца.
Значи имаше още надежда.
Кралицата се озърна наоколо с не толкова помръкнали очи.
Край вратите й започнаха да обикалят слуги. Молеха, заклеваха я поне да се появи на това пиршество, на което две хиляди въодушевени мъже чрез своите възгласи въздигаха монархията в култ.
— Кралят отсъства — рече тя тъжно, — не мога да отида сама.
— Отидете с господин дофина — настояваха неколцина неблагоразумни.
— Мадам! Мадам! — прошепна един глас до ухото й. — Останете тук, умолявам ви, останете.
Кралицата се обърна. Беше господин Дьо Шарни.
— Какво? — възкликна тя. — Вие не сте долу с господата?
— Излязох, мадам. Там цари възбуда, чиито последици могат да навредят на Ваше Величество.
Мария-Антоанета бе в едно от онези състояния на цупене и капризи, при които държеше да прави тъкмо обратното на това, което би се харесало на Шарни.
Тя хвърли презрителен поглед на графа и понечи да му отвърне с оскърбление, когато той я спря с почтителен жест.
— За Бога, мадам! Изчакайте поне съвета на краля.
Шарни разчиташе да печели време.
— Кралят! Кралят! — гръмнаха множество гласове. — Негово Величество се връща от лов!
Това беше вярно.
Мария-Антоанета изтича да посрещне краля, още с ботуши, прашен.
— Господине — каза му, — долу се случва нещо, достойно за краля на Франция. Елате! Елате!
И като го хвана за ръка, увлече го със себе си, без да погледне Шарни, който заби гневно нокти в гърдите си.
Държейки сина си с лявата ръка, тя слезе; цяла вълна от придворни я предшестваше и подтикваше; Мария-Антоанета стигна до вратите на Оперната зала в мига, когато за двайсети път чашите се изпразваха с викове: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“
48.
Банкерът на гвардейците326
В момента, в който кралицата се появи на подиума заедно с краля и сина си, в залата избухнаха мощни възгласи, подобно експлозия на мина, и я разтърсиха от партера до ложите.
Опиянените войници, полуделите от възторг офицери размахваха шапки и саби, крещейки: „Да живее кралят! Да живее кралицата! Да живее дофинът!“
Оркестърът засвири:
Намекът, който се съдържаше в тази мелодия, бе така прозрачен, така съзвучен с мислите на присъстващите, отразяваше така вярно духа на събитието, че всички едновременно запяха.
Ентусиазирана, кралицата забрави, че се намира между пияни мъже; стъписан, кралят усещаше със здравия си разум, че мястото му не е тук, че това е в разрез със съвестта му; ала слаб и поласкан, че открива доказателство за едно усърдие и една популярност, каквито бе отвикнал да среща сред народа си, той се остави лека-полека на общото упоение.
Шарни, който цяла вечер бе пил само вода, пребледня, като видя двамата владетели; беше се надявал всичко да мине без тяхното присъствие и тогава то нямаше да има значение; можеше да бъде отречено, опровергано, докато присъствието на краля и кралицата беше вече история.
Ужасът му стана още по-голям, когато зърна брат си Жорж да се приближава до Мария-Антоанета и, окуражен от усмивката й, да й казва нещо.
Той бе твърде далеч, за да чуе; по жестовете обаче разбра, че й отправя някаква молба.
Кралицата кимна в знак на съгласие и изведнъж, сваляйки кокардата от шапката си, я подаде на младия мъж.
Шарни потръпна, протегна ръце и бе почти готов да извика.
Кокардата, която Мария-Антоанета поднесе на своя непредпазлив офицер, не бе дори бялата, френската кокарда. Това бе черната, австрийската кокарда, кокардата на врага.
Току-що стореното от владетелката не беше просто неблагоразумие, а предателство.
Ала клетите фанатици, които Бог искаше да погуби, бяха толкова обезумели, че когато Жорж Дьо Шарни им показа черната кокарда, всички, които имаха бели, ги захвърлиха, а другите, носещи трицветни, ги стъпкаха в нозете си.
И тогава настана такава еуфория, че от страх да не бъдат задушени от целувки или пък да не премажат офицерите, които коленичеха пред тях, августейшите домакини на Фландърския полк бяха принудени да поемат обратния път към покоите си.
Всичко това несъмнено би било само една френска лудория, каквато французите винаги са готови да простят, ако оргията се бе ограничила с ентусиазма; но ентусиазмът скоро бе надхвърлен.
Не трябваше ли добрите роялисти, ласкаейки краля, да засегнат малко нацията?
Нацията, в чието име се причиняваше толкова мъка на Негово величество, че оркестърът с право свиреше:
Под звуците на тази мелодия кралят, кралицата и дофинът се оттеглиха.
Едва бяха излезли, когато сътрапезниците, въодушевявайки се един друг, превърнаха банкетната зала в град, превзет с щурм.
По знак, даден от господин Дьо Персевал, адютант на господин Д’Естен328, тръбачът изсвири атака.
Атака срещу кого? Срещу отсъстващ неприятел.
Срещу народа.
