В Париж демонстрираха рицарство срещу двора; само че рицарството скиташе по улиците.
Тези рицари на народа бродеха в дрипи, с ръка на дръжката на сабя или на пистолет, допитвайки се до празните джобове и хлътналите си стомаси.
Докато във Версай пиеха много, в Париж не ядяха достатъчно.
Имаше твърде много вино по покривките във Версай.
Нямаше достатъчно брашно при хлебарите в Париж.
Странно нещо! Мрачно заслепение, което днес, след като сме били свидетели на всички тези сривания на тронове, би събудило състрадателна усмивка у политическите мъже.
Да се прави контрареволюция и да се предизвикват на бой изгладнели хора!
Уви, ще каже историята, принудена да стане философ-материалист, никога един народ не се бие по- ожесточено, както когато не е обядвал.
При все това бе твърде лесно да се даде хляб на народа и тогава със сигурност виното на Версай би му се сторило по-малко горчиво.
Но брашното от Корбей вече не пристигаше. Корбей е толкова далеч от Версай! Следователно кой около краля или кралицата би помислил за Корбей?
За жалост при подобно нехайство от страна на двора гладът, този призрак, който заспива така трудно и се пробужда така лесно, бродеше блед и трескав по улиците на Париж. Подслушваше по ъглите, вербуваше своя кортеж от скитници и злосторници; той щеше да долепи зловещото си лице до прозорците на богатите и високопоставените.
Хората си спомняха за безредиците, стрували толкова кръв; спомняха си за Бастилията, за Фулон, Бертие, Флесел; страхуваха се да не бъдат наречени отново убийци и чакаха.
Ала жените, които не бяха направили още нищо, освен да се мъчат, жените, които страдаха тройно, заради детето, което плаче, понеже не съзнава причината, заради детето, което пита майка си: „Ти защо не ми даваш хляб?“, заради съпруга, който сутрин излиза мрачен и мълчалив, за да се върне вечерта още по- мрачен и по-мълчалив, и най-накрая заради себе си, болезнено ехо на съпружеските и майчините страдания, та жените изгаряха от желание за разплата, те искаха да служат на родината по свой начин.
Впрочем не бяха ли жените онези, които направиха 1 октомври във Версай?
Беше техен ред да направят 5 октомври в Париж.
Жилбер и Бийо бяха в Пале Роаял, в кафене „Фоа“. Там се крояха плановете. Изведнъж вратата се отвори и вътре се втурна една силно изплашена жена. Тя съобщи за черните и белите кокарди, които от Версай бяха дошли в Париж, и оповести обществена опасност333
Не напразно Дьо Шарни бе казал на кралицата:
— Мадам, ще има наистина от какво да се боим, когато се намесят жените.
Такова бе мнението и на Жилбер.
Така че, виждайки жените да се намесват, той се обърна към Бийо и произнесе само тези две думи:
— В Кметството!
След разговора, състоял се между Бийо, Жилбер и Питу, в резултат на който Питу се бе върнал във Виле-Котре заедно с малкия Себастиен Жилбер, арендаторът се подчиняваше на всяка дума, на всеки жест, на всеки знак на доктора, тъй като разбираше, че ако той е силата, Жилбер е разумът.
Двамата изтичаха навън, прекосиха по диагонал градината на Пале Роаял и стигнаха до улица „Сент Оноре“.
При Халите срещнаха младо момиче, което идваше от улица „Бурдоне“, биейки барабан334.
Жилбер се спря учуден.
— Какво е това? — сви вежди той.
— По дяволите! Сам виждате, докторе — отвърна Бийо. — Хубава девойка бие барабан, и то съвсем не зле, Бога ми!
— Може би е загубила нещо — подхвърли един минувач.
— Много е бледа — забеляза Бийо.
— Попитайте я какво иска — каза Жилбер.
— Ей! Хубава девойко! — извика арендаторът. — Какво ви е, та вдигате такъв шум?
— Гладна съм! — отговори тя с тънък и пронизителен глас.
И продължи по пътя си, биейки непрестанно барабана.
Жилбер чу.
— Ох, ето че става ужасно — поклати глава той.
И се загледа по-внимателно в жените, които следваха момичето с барабана.
Бяха изпосталели, олюляващи се, отчаяни.
Някои не бяха яли от ден и половина.
От време на време се надигаше един вик, заплашителен със своята немощ, понеже се чувстваше, че излиза от изгладнели уста.
— Към Версай! Към Версай! — разнасяше се зов.
И вървейки, правеха знак на всички жени, които забелязваха по къщите, на онези, които виждаха по прозорците.
Мина една карета, в нея имаше
Придружителките на барабанчицата се спряха; двайсетина от тях се устремиха към каретата, буквално измъкнаха двете дами отвътре и ги накараха да се присъединят към групата, въпреки жалбите им и съпротивата, която два-три яки удара заглушиха на мига.
Зад тези жени, придвижващи се бавно, предвид работата по събирането на хора, която вършеха, крачеше един мъж с ръце в джобовете.
Този мъж с мършаво и бледо лице, висок и слаб, беше облечен в стоманеносива дреха, черен жакет и черни панталони до коленете; носеше малка протрита триъгълна шапка, килната на челото му.
Дълга сабя се удряше в кльощавите му, но пъргави крака.
Той ги следваше, гледайки и слушайки, като поглъщаше всичко с пронизващите си очи, които играеха наляво и надясно под черните вежди.
— Ей! Ама аз този го познавам. Виждал съм го при всички безредици — каза Бийо.
— Това е приставът Майар — рече Жилбер.
— А, да! Същият, който мина подир мен по дъската при Бастилията. Беше обаче по-ловък и не падна в рова.
Майар изчезна с жените зад завоя на улицата.
Бийо имаше голямо желание да направи като него, ала Жилбер го повлече със себе си към Кметството.
Докторът беше съвършено сигурен, че шествието щеше да стигне пак дотам, независимо че бе от жени. И вместо да върви по течението на реката, запъти се право към устието.
В Кметството знаеха онова, което ставаше в Париж. Но то почти не ги занимаваше. Какво значение имаше наистина за флегматичния Байи и за аристократа Лафайет, че на някаква жена й хрумнало да бие барабан! Едно изпреварване на карнавала, нищо повече.
Когато обаче след жената, биеща барабана, съзряха да прииждат две или три хиляди жени; когато по фланговете на тази тълпа, която нарастваше от минута на минута, видяха една не по-малка група от зловещо усмихнати мъже, държащи неподвижни отвратителните си оръжия; когато разбраха, че тези мъже се усмихват предварително на злото, което жените щяха да сторят, зло, толкова по-непоправимо, понеже се знаеше, че обществената власт не ще го предотврати, а законната власт не ще го накаже, започнаха да осъзнават цялата сериозност на положението.
Тези мъже се усмихваха, защото със задоволство щяха да наблюдават как злото, което те не биха се осмелили да извършат, ще бъде извършено от по-беззащитната половина на човешкия род.
Подир трийсетина минути на площад „Грев“ имаше събрани десет хиляди жени.
Като се видяха в такъв внушителен брой, дамите взеха да се съвещават с юмруци, опрени на кръста.
