Шейсет хиляди първенци от Париж и Франция бяха отпътували, за да се присъединят — в чужбина — към нейните приятели и роднини.
Изключителен пример, който бе поразил кралицата!
Ето защо тя вече не обмисляше нищо друго освен едно умело съгласувано бягство, подпомогнато при нужда със сила, бягство на спасението, след което привържениците й, останали във Франция, можеха да започнат гражданска война, сиреч да накажат революционерите.
Планът не беше лош. Със сигурност щеше да успее; но зад кралицата дебнеше злият гений.
Странна участ! Тази жена, която вдъхваше такава преданост, не срещна никаква дискретност.
В Париж узнаха, че възнамерява да бяга, преди още самата владетелка да го бе решила окончателно.
От мига, в който това се разбра, кроежите на Мария-Антоанета, без тя да се догажда, станаха неосъществими.
Все пак един полк, прочут с верността си към монархията, Фландърският полк, пристигна в Париж с ускорен марш.
Полкът бе поискан от Общината на Версай, която, натоварена с извънредната стража, със задължителната охрана на непрестанно застрашения дворец, с разпределението на продоволствието и борбата с непрекъснатите безредици, имаше нужда от подкрепления извън кралската гвардия и опълченията.
На двореца вече му бе все по-трудно да се брани сам.
Та този Фландърски полк, както казахме, идеше и за да поеме незабавно властта, в която искаха да го облекат, трябваше да му се устрои специален прием, който да привлече вниманието на народа.
Адмирал Д’Естен призова офицерите от националната гвардия, от всички части, представени във Версай, и се отправи да посрещне Фландърския полк.
Той влезе тържествено във Версай, с оръдията и обозите си324. Превърнал се в средоточие, около него се събра тълпа от млади благородници, непринадлежащи към определен род войски.
Те си избраха униформа, за да се разпознават, присъединиха се към офицерите извън личния състав, към членовете на ордена „Свети Луи“, които опасността или предвидливостта бе отвела във Версай; после се пръснаха из Париж, който съзря с дълбоко изумление своите нови врагове, току-що излюпени, нагли и напомпани с една тайна.
От този момент кралят можеше да тръгне. Той щеше да бъде подкрепян, закрилян по време на пътуването си и вероятно Париж, все още незнаещ и слабо подготвен, би го оставил да замине.
Ала злият гений на
Лиеж се надигна срещу императора и окупацията от страна на Австрия вследствие на бунта попречи да се помисли за кралицата на Франция325.
Австрия впрочем сметна, че трябва да се въздържи от намеса поради съображения за тактичност.
Тогава онова, на което бе даден тласък, се разви с главоломна бързина.
След овациите, устроени на Фландърския полк, телохранителите решиха за офицерите да бъде организирана вечеря.
Това угощение, това празненство бе определено за 1 октомври. Всички по-изявени военни бяха поканени.
За какво ставаше въпрос? За побратимяване с фландърските войници? Защо войниците да не се побратимяват помежду си, щом провинциите и околиите се побратимяваха?
Беше ли забранено от Конституцията благородниците да се побратимяват?
Кралят все още бе господар на полковете си и лично ги командваше. Той бе единствен собственик на двореца във Версай. Имаше правото да приема там когото пожелае.
Защо да не приеме храбри воини и достойни благородници, идващи от Дуе, където се бяха държали подобаващо?
Нищо по-естествено от това. Никой и не помисли да се учуди, още по-малко да се разтревожи.
Вечерята трябваше да заздрави добрите чувства, които си дължаха частите на френската армия, призвана да защитава едновременно свободата и монархията.
Всъщност обаче знаеше ли кралят какво бе уговорено?
След всички тези събития Луи XVI, свободен благодарение на отстъпките, които бе направил, не се занимаваше с нищо; бяха свалили от плещите му товара на делата. Той вече не искаше да властва, защото властваха вместо него, но и не желаеше да скучае по цял ден.
Докато господата от Събранието орязваха и окастряха, кралят ловуваше.
Докато господа благородниците и господа епископите изоставяха след 4 август своите гълъбарници и феодалните си права, гълъби и титли, суверенът, който също държеше да направи жертви, ликвидираше ловните си лесничейства, ала не преставаше да ловува.
Впрочем, докато господата от Фландърския полк вечеряха с гвардейците, кралят щеше да бъде на лов, както всеки ден, и когато се върнеше, трапезата щеше да е вдигната.
Това толкова слабо го притесняваше и той толкова малко се интересуваше, че във Версай решиха да поискат от кралицата да им предостави двореца за пиршеството.
Мария-Антоанета не виждаше причина да откаже гостоприемство на фландърските войници.
Тя даде Оперната зала, за да бъде достатъчно широко на войниците и техните домакини.
Когато една кралица оказва гостоприемство на френски благородници, тя не се скъпи.
Това беше трапезарията; но трябваше и салон, и Мария-Антоанета предостави Салона на Херкулес.
В четвъртък, на 1 октомври, както казахме, бе устроено онова угощение, което щеше да запечата така жестоко в историята недалновидността или заслепението на монархията.
Кралят беше на лов.
Кралицата се бе затворила в покоите си, тъжна, умислена и решена да не чуе нито един звън на чаши, нито един взрив от гласове.
Синът й, сгушен в обятията й, Андре и две жени, работещи в ъгъла — това беше цялото й обкръжение.
Постепенно в двореца прииждаха бляскави офицери, напети, със святкащи оръжия. Конете цвилеха пред вратите на конюшните, звучаха фанфари, двата оркестъра — на Фландърския полк и на гвардейците, — насищаха въздуха с хармония.
При портите на Версай една бледа, любопитна, прикрито неспокойна тълпа дебнеше, анализираше, коментираше и ликуването, и мелодиите.
На пресекулки, сякаш пориви на далечна буря, през отворените врати долитаха, заедно с шумовете на веселието, и уханията на хубавите ястия.
Беше крайно неблагоразумно да се кара този изгладнял, навъсен народ да вдишва мириса на месата и виното, аромата на радостта и надеждата.
При все това пиршеството продължаваше, без нищо да го смущава; отначало сдържани и изпълнени с почтителност, подобаваща на униформите им, офицерите говореха тихо и пиеха умерено. През първия четвърт час се изпълняваше предварително определената програма.
Поднесоха второто блюдо.
Господин Дьо Люзинян, полковникът на Фландърския полк, стана и предложи четири наздравици — за краля, за кралицата, за дофина и за височайшото семейство.
Четири вика на одобрение, нададени чак до сводовете, отекнаха в ушите на мрачните зрители отвън.
Един офицер се намеси. Може би това бе човек умен и смел, човек със здрав разум, който предвиждаше какво щеше да се случи, искрено привързан към кралското семейство, което честваха така бурно.
Този човек съзнаваше, че се забравя един тост, който щеше грубо да се наложи.
Той вдигна наздравица за Нацията.
След продължително мърморене се разнесе мощен възглас.
— Не! Не! — отвърнаха присъстващите.
И наздравицата за Нацията бе отхвърлена. Пиршеството започна да придобива своя истински смисъл,
