— А ние да се залавяме за работа! — каза докторът на Бийо.
45.
Медея
Във Версай настъпи известно успокоение след ужасните морални и политически сътресения, които току-що изложихме на нашите читатели.
Кралят си отдъхваше; и макар на моменти да смяташе, че бурбонската му гордост е била накърнена при това пътуване до Париж, тешеше се с мисълта за възвърнатата популярност.
Междувременно господин Дьо Некер полека-лека губеше своята популярност.
Колкото до благородничеството, то започваше да подготвя измяната или съпротивата си.
Народът бдеше и чакаше.
В това време кралицата се бе свила в себе си; убедена, че е прицелна точка на цялата омраза, тя се снишаваше, спотайваше се, защото знаеше, че бидейки обект на такава ненавист, е и средоточие на множество надежди.
След пътуването на краля до Париж едва бе успяла да се види с Жилбер.
Впрочем беше го срещнала в преддверието на апартамента на Луи XVI.
И понеже той й се поклони дълбоко, тя поде първа.
— Добър ден, господине, при краля ли отивате? — попита.
После добави с усмивка, в която прозираше следа от ирония:
— Като съветник или като лекар?
— Като лекар, мадам. Днес ми е определено дежурство — отвърна Жилбер.
Мария-Антоанета му направи знак да я последва. Той се подчини.
Двамата влязоха в малък салон в съседство със спалнята на суверена.
— Е, господине — подхвана тя, — вие ме излъгахте онзи ден, когато по повод на пътуването до Париж ме уверявахте, че никаква опасност не грози краля.
— Аз ли, мадам? — престори се на учуден Жилбер.
— Да, вие. Нима не стреляха по Негово Величество?
— Кой казва това, мадам?
— Всички, господине. И най-вече онези, които са видели бедната жена да пада почти под колелата на кралската колесница. Кой казва това? Господин Дьо Бово, господин Д’Естен, забелязали разкъсаната ви дреха и раздраното ви жабо.
— Мадам!
— Куршумът, който ви е одраскал, господине, е могъл да прободе краля, както е убил тази клета жена, защото похитителите не са се целели нито във вас, нито пък в нея.
— Не вярвам да е предумишлено престъпление — рече Жилбер колебливо.
— Но аз вярвам, господине — наблегна кралицата, гледайки го втренчено.
— Във всеки случай, ако е така, не бива да бъде приписвано на народа.
Мария-Антоанета впери още по-настойчив поглед в Жилбер.
— А! И на кого да го припишем тогава?
— Мадам — продължи докторът, тръсвайки глава, — напоследък наблюдавам и изучавам народа. По време на революция народът убива с ръцете си. Той е като разярен тигър, като раздразнен лъв. Тигърът и лъвът не търсят посредници между силата и жертвата. Те убиват заради самото убиване. Леят кръв заради самото леене. Обичат да им полепне по зъбите, да потопят нокти в нея.
— Свидетелство за това са Фулон и Бертие, нали? Но Флесел не беше ли убит с пистолетен изстрел? Така поне чух. Ала — додаде с ирония кралицата — може би не е вярно, ние сме дотолкова заобиколени с ласкатели, ние, коронованите глави!
На свой ред Жилбер я изгледа втренчено.
— О, колкото до него — каза той, — вие вероятно не смятате, мадам, че народът го е убил. Намираха се хора, които бяха заинтересувани да умре.
Мария-Антоанета се замисли.
— Действително — промълви тя, — възможно е.
— Тогава? — рече Жилбер, покланяйки се, сякаш за да я попита има ли още нещо да му каже.
— Разбирам, господине — кимна кралицата, спирайки го кротко, с почти приятелски жест. — Все едно, позволете ми да ви кажа, че никога не ще спасите краля с вашата наука така истински, както го сторихте преди три дни с гръдта си321.
Жилбер се поклони за втори път.
Но понеже Мария-Антоанета не си тръгваше, той също не помръдна.
— Трябваше да ви видя отново, господине — каза тя, оставайки за миг неподвижна.
— Ваше Величество нямаше повече нужда от мен — отвърна Жилбер.
— Вие сте скромен.
— Бих желал да не съм, мадам.
— Защо?
— Защото, ако бях по-малко скромен, нямаше да бъда толкова нерешителен и следователно щях да служа по-добре на моите приятели или пък да вредя на враговете.
— Защо казвате „моите приятели“, а не казвате „моите врагове“?
— Защото нямам врагове, или по-скоро защото не искам да призная, че имам, поне от своя страна.
Кралицата го погледна изненадана.
— Това ще рече — продължи Жилбер, — че единствените ми врагове са онези, които ме мразят, но че аз не мразя никого.
— Защото…
— Защото вече никого не обичам, мадам.
— Амбициозен ли сте, господин Жилбер?
— В един миг бях обнадежден, че ще стана, мадам.
— И…
— И тази страст угасна в сърцето ми, както всички други.
— Все пак ви е останала една — подхвърли кралицата с прикрита насмешка.
— На мен ли, мадам? И каква, мили Боже?
— Патриотизмът.
— О, това е вярно! — оживи се докторът. — Обожавам родината си и бих направил за нея всякакви жертви.
— Уви! — рече Мария-Антоанета с очарованието на една неизразима тъга. — Беше време, когато добрият французин никога не би изложил тази мисъл с думите, които току-що използвахте.
— Какво иска да каже кралицата? — попита Жилбер почтително.
— Искам да кажа, господине, че по времето, за което говоря, беше невъзможно да обичаш родината си, без да обичаш и нейната кралица и нейния крал.
Жилбер се изчерви, поклони се и почувства в сърцето си нещо като удар от онова електричество, което излъчваше Мария-Антоанета в пленителната си интимност.
— Не отговаряте, господине? — вдигна вежди тя.
— Мадам — отвърна докторът, — смея да се похваля, че обичам монархията повече от всеки друг.
— Дали обаче сме във време, когато е достатъчно само да се декларира, и не е ли по-добре да се действа?
— Но, мадам — каза Жилбер изненадан, — моля Ваше Величество да ми повярва, че всичко, което заповядат кралят или кралицата, аз…
— Ще го направите, нали?
— Със сигурност, мадам.
— И правейки го, господине — рече владетелката, неволно възвръщайки обичайното си високомерие, — вие само ще сте изпълнили един дълг.
— Мадам…
— Бог, който е дал всемогъществото на кралете — продължи Мария-Антоанета, — ги е освободил от
