задължението да бъдат признателни на онези, които само изпълняват дълг.
— За жалост, мадам — поклати глава Жилбер, — наближава времето, когато слугите ви ще заслужават нещо повече от вашата признателност, ако искат само да изпълняват дълга си.
— Какво означава това, господине?
— Означава, мадам, че в тези дни на безредие и разложение вие напусто ще дирите приятели там, където сте свикнали да намирате слуги. Молете се, молете се на Бога, мадам, да ви изпрати други слуги, други поддръжници, други приятели, различни от тези, които имате.
— Вие знаете ли ги кои са?
— Да, мадам.
— Тогава посочете ги.
— Вижте, мадам, аз, който ви говоря, вчера бях ваш враг.
— Мой враг! Защо?
— Ами защото наредихте да ме хвърлят в затвора.
— А днес?
— Днес, мадам — поклони се Жилбер, — аз съм ваш слуга.
— И с каква цел?
— Мадам…
— С каква цел сте станали мой слуга? Не е в природата ви, господине, да променяте така чевръсто мненията, убежденията или привързаностите си. Вие сте човек, вдълбочен в своите спомени, господин Жилбер, вие умеете да удължавате отмъщенията си. Хайде, кажете ми целта на вашата промяна.
— Мадам, преди малко ме упрекнахте, че обичам твърде много родината си.
— Никога не се обича твърде много, господине. Става въпрос само да се знае как се обича. Аз обичам родината си. (Жилбер се усмихна.) О, не ме разбирайте погрешно, господине! Моята родина е Франция — аз съм я приела за родина. Германка по кръв, аз съм французойка по сърце. Обичам Франция, но я обичам чрез краля, обичам я чрез почитта към Бог, който ни е помазал. Сега сте вие.
— Аз ли, мадам?
— Да. Ах, вие, съзнавам, при вас не е същото. Вие обичате Франция чисто и просто заради самата Франция.
— Мадам — отвърна докторът, покланяйки се, — ще засвидетелствам липса на уважение към Ваше Величество, ако не проявя откровеност.
— О! — извика кралицата. — Ужасно, отвратително време, когато всички, които твърдят, че са честни, разделят две неща, които никога не са се разделяли, две понятия, вървели винаги заедно — Франция от нейния крал! Нямаше ли една трагедия от един от вашите поети, в която питат една кралица, изоставена от всички: „Какво ви остава?“ И тя отговаря: „На мен ли? Аз съм като Медея. Оставам аз и ще видим.“322
И Мария-Антоанета излезе разгневена, оставяйки Жилбер в изумление.
С дъха на яростта си владетелката току-що бе повдигнала пред него един край на воала, зад който се подготвяше полека делото на контрареволюцията.
— Така значи — каза си Жилбер, влизайки при краля, — кралицата крои някакъв план.
— Така значи — каза си кралицата, прибирайки се в покоите си, — решително нищо не може да се направи с този човек. Той има силата, ала му липсва преданост!
Клет е владетелят, за когото преданост е синоним на раболепие!
46.
Онова, което искаше кралицата
Жилбер се върна при господин Дьо Некер, след като бе видял Луи XVI съвършено спокоен за разлика от превъзбудената Мария-Антоанета.
Кралят гледаше напред, кралят правеше сметки, кралят обмисляше реформи на законите.
Този човек с добра воля, с кротък поглед и прямо сърце, който, ако кривеше душата си, то бе от предразсъдъци, присъщи на кралската титла, та този човек упорито воюваше за нищожни неща, когато му отнемаха първостепенните. Той упорито пронизваше хоризонта с късогледия си поглед, когато бездната беше зейнала под нозете му. Този човек внушаваше дълбоко състрадание у Жилбер.
Докато кралицата — ни най-малко, и въпреки своята безстрастност докторът усещаше, че тя е от онези жени, които трябва да бъдат или горещо обичани, или мразени до смърт.
Оттеглила се в покоите си, Мария-Антоанета почувства как огромна тежест се стоварва върху сърцето й.
И действително тя нямаше, нито като жена, нито като кралица, нищо сигурно край себе си, нищо, което да й помогне да понесе и част от смазващото я бреме.
Накъдето и да извърнеше очи, струваше й се, че съзира колебание или съмнение.
Придворните се безпокояха за състоянието си и бяха склонни към продажност.
Близките и приятелите мислеха за изгнание.
Най-чистата жена, Андре, се отдалечаваше малко по малко телом и духом.
Най-благородният и обичан мъж, Шарни, бе уязвен от някакъв каприз и беше обзет от съмнение.
Това положение я тревожеше, нея — самия инстинкт и самата прозорливост.
Как този кристален човек, как това сърце без примеси изведнъж се бе променило?
— Не, той още не се е променил — казваше си, въздишайки, кралицата, — той ще се промени.
Той ще се промени! Ужасяващо убеждение за жена, която обича страстно, непоносимо за жена, която обича високомерно.
Впрочем Мария-Антоанета обичаше Шарни едновременно страстно и високомерно.
Така че страдаше от две рани.
И при все това в момента, до който бе стигнала, в момента, когато забеляза злото, което бе сторила, грешката, която бе извършила, все още имаше време да я поправи.
Ала умът на тази коронована жена съвсем не беше гъвкав. Тя не бе в състояние да се огъне дори в несправедливостта; може би, лице в лице с равнодушие, би демонстрирала или би пожелала да демонстрира душевно величие и тогава би поискала прошка.
Но на онзи, когото бе удостоила с толкова чиста и дълбока нежност, на онзи, с когото бе благоволила да сподели най-съкровените си мисли, кралицата не смяташе, че трябва да прави и най-малка отстъпка.
Нещастието на кралиците, които слизат дотам, да обичат поданик, е, че неизменно обичат като владетелки и никога като жени.
Мария-Антоанета се оценяваше така високо, та мислеше, че нищо човешко не би могло да плати любовта й, дори кръвта, дори сълзите.
От мига, в който почувства ревност, тя бе започнала да се принизява духовно.
Вследствие на това падение дойдоха капризите.
Вследствие на капризите придойде гневът.
И накрая вследствие на гнева нахлуха лошите мисли, които водят подир себе си лоши постъпки.
Шарни не си даваше сметка за онова, което току-що изложихме, но той беше мъж и бе разбрал, че Мария-Антоанета ревнува, и то без основание ревнува от жена му.
От жена му, която никога не бе и поглеждал.
Нищо не може да накара едно честно и неспособно на измяна сърце да възнегодува така, както ако го сметнат за способно на предателство.
Нищо не е в състояние да привлече вниманието върху някого така, както ревността, с която този някой е удостоен.
Най-вече когато тази ревност е неоправдана.
Тогава онзи, когото подозират, се замисля.
Той се вглежда последователно в ревнивото сърце и в ревнуваната личност.
Колкото по-голямо е сърцето на ревнивия, толкова по-сериозна е опасността, към която се устремява.
Наистина как да предположиш, че едно голямо сърце, един извисен ум, една оправдана гордост ще се оставят да бъдат накърнени от нищо или от нещо дребно?
