Защо да ревнува хубавата жена? Защо да ревнува могъщата жена? Защо да ревнува одухотворената жена, ако обектът на тази ревност въобще не го заслужава?
Ревнивият е като копой, надушващ достойнствата на друг, които безразличният ловец изобщо не е забелязал, вървейки по пътя си.
Шарни знаеше, че госпожица Андре дьо Таверне е отдавнашна приятелка на кралицата, към която преди винаги се отнасяха добре, неизменно предпочитаха. Защо Мария-Антоанета вече не я обичаше? Защо ревнуваше от нея?
Значи тя бе доловила някаква красива тайна, която той, Шарни, не бе открил, несъмнено понеже не бе търсил?
Значи тя бе почувствала, че Шарни може да се вгледа в тази жена и тя да загуби нещо от това, че Шарни ще се вгледа в нея?
Или пък бе решила, че Шарни я обича по-малко, без никаква външна причина?
Няма нищо по-фатално за ревнивите от познанието, което дават на другия за температурата на това сърце, чиято жар копнеят да запазят.
Колко често се случва обичаният да бъде осведомяван — чрез упреците за неговата студенина — за студенината, която започва да изпитва, без да си дава сметка.
О, непохватност на влюбените! Вярно е, че там, където има много ловкост, почти никога няма достатъчно любов.
Мария-Антоанета сама бе показала на Шарни чрез гнева и несправедливостта си, че в дълбините на сърцето му любовта е залиняла.
И веднага щом го узна, той потърси причината, оглеждайки се около себе си, и под погледа му съвсем естествено попадна причината за ревността на кралицата.
Андре, бедната пренебрегната Андре, съпруга, без да е жена.
Шарни я съжали.
Сцената при завръщането от Париж му бе разкрила дълбоката тайна на ревността, скрита от очите на останалите.
И кралицата на свой ред осъзна, че всичко е разбулено, и понеже не желаеше да се огъне пред Шарни, използва друг начин, който според нея трябваше да доведе до същата цел.
Тя започна отново да се отнася добре с Андре.
Допусна я на разходките, на вечерните си сбирки; обсипа я с ласки; накара всички жени да й завиждат.
И Андре се остави на това благоволение с учудване, но без признателност. Отдавна си бе казала, че принадлежи на кралицата, че кралицата може да прави с нея каквото си поиска и тя ще й позволи.
В замяна, тъй като раздразнението на жената трябваше да се стовари върху някого, Мария-Антоанета започна да се държи зле с Шарни. Вече не му говореше; тормозеше го; преструваше се, че прекарва цели вечери, дни, седмици, без да забелязва присъствието му.
Само когато го нямаше, сърцето на горката жена натежаваше от болка; очите й блуждаеха с безпокойство, дирейки онзи, от когото се отклоняваха, щом го зърнеха.
Имаше ли нужда от нечия ръка, имаше ли заповед за даване, имаше ли усмивка за подаряване, обръщаше се към първия появил се.
Впрочем това винаги бе някой красив и изискан мъж.
Кралицата вярваше, че ще изцери раната си, наранявайки Шарни.
Той страдаше безмълвно. Умееше да се владее. Не даваше воля на нито един порив на гняв или нетърпение при тези ужасни мъчения.
То бе любопитно зрелище, каквото само жените са в състояние да устроят и да разберат.
Андре усещаше всичко, което преживяваше съпругът й, и понеже го обичаше с онази ангелска любов, която никога не храни надежда, тя го съжали и му засвидетелства кротката си привързаност.
От това съчувствие последва нежно и състрадателно сближаване. Андре се опита да утеши Шарни, без да му показва, че долавя потребността от утеха, която той изпитва.
И всичко се вършеше с една деликатност, с право наричана женска, на която единствено жените са способни.
Мария-Антоанета, мъчейки се да разделя, за да владее, забеляза, че е поела по грешен път и че, без да иска, сближава душите, които се стремеше да откъсне една от друга по най-различни начини.
И тогава, в тишината и самотата на нощта, бедната жена изпадна в онова ужасяващо отчаяние, което би трябвало да даде на Бога ясна представа за могъществото му, щом е сътворил същества, достатъчно силни да понесат подобни изпитания.
Ето защо кралицата сигурно не би устояла на толкова злочестини, ако не бе тревогата й за политиката. Не се оплаква от коравото легло онзи, чиито крайници са отмалели от умора.
Такива бяха обстоятелствата, при които живееше Мария-Антоанета от завръщането на краля във Версай до деня, в който твърдо реши да се заеме отново с абсолютното упражняване на властта си.
Явно в своята гордост кралицата отдаваше упадъка си и на онова своего рода подценяване, което жената понасяше от известно време.
За този динамичен ум да се мисли означаваше да се действа. Тя се залови за работа, без да губи нито миг.
Уви! Делото, с което се захващаше, щеше да я доведе до гибел.
47.
Фландърският полк
За нещастие на кралицата всички факти, изложени дотук, представляваха за нея произшествия, с които една твърда и веща ръка можеше да се справи. Трябваше само да съсредоточи силите си, по подобие на природата, която събира своите и ги струпва на мястото, където раната е довела до изчерпването им.
Виждайки, че парижаните се превръщат във войници и явно искат да воюват, Мария-Антоанета реши да им покаже какво е истинска война.
„До момента те са имали работа с инвалидите и швейцарците, неподкрепени и колебливи; тепърва ще разберат какво означават един или два солидни полка, роялистки настроени и добре обучени.
Може би това ще е някой от онези полкове, които вече са се сблъсквали с безредици и са проливали кръв в конвулсиите на гражданската война. Ще бъде призован най-известният и най-лоялният. Тогава парижаните ще осъзнаят, че единствената надежда за спасение, която им се оставя, е да спрат.“
Това бе след разприте между Събранието и краля за ветото. В продължение на два месеца Луи XVI се бори, за да си възвърне един отломък от пълновластието; той се опита, съвместно с министрите и Мирабо, да обуздае републиканския устрем, който заплашваше да заличи монархията във Франция.
Кралицата се бе изтощила в тази битка най-вече защото беше видяла краля да отстъпва.
Кралят бе загубил цялата си власт и остатъка от своята популярност. Кралицата бе спечелила едно прозвище.
Една от онези странни за ухото на народа думи, която поради тази причина галеше ухото му, едно име, което още не беше обида, ала бе призвано да стане най-кръвната от всички, едно остроумие, което по-късно щеше да се превърне в кърваво слово. Нарекоха я мадам
На това име, понесено на крилете на революционните песни, бе съдено да стигне до Германия и да ужаси поданиците и приятелите на онези, които, изпращайки на Франция една германска кралица, имаха правото да се учудват, че я оскърбяват с прозвището
На това име бе съдено да съпровожда в Париж — в безумните вихри, в дните на кланетата — сетните викове, грозната агония на жертвите.
От този момент Мария-Антоанета се наричаше мадам Вето, до деня, когато щяха да я нарекат вдовицата Капет323.
Това бе третият път, в който променяха прозвището й. Преди
Подир борбите, в които се беше опитала да заинтересува своите приятели с неизбежността на опасността за самите тях, Мария-Антоанета бе забелязала единствено, че шейсет хиляди паспорта бяха поискани от Кметството.
