— Голямо дете — поклати глава той, — което изоставя ралото, разпряга конете и казва: „Ралото няма нужда от мен, и само ще изоре браздата.“ Но, приятелю мой, кой направи тази революция? Честните хора, нали?
— Франция трябва да се гордее. Струва ми се, че Лафайет е честен човек, струва ми се, че Байи е честен човек, струва ми се, че господин Некер е честен човек, струва ми се, че господин Ели, господин Юлен и господин Майар, които се биха заедно с мен, са честни хора. Струва ми се най-сетне, че и вие самият…
— Тогава, Бийо, ако честните хора, ако вие, ако аз, ако Майар, Юлен, Ели, ако Некер, ако Байи, ако Лафайет се отдръпнат, кой ще работи? Онези мизерници, убийци, негодници, които ви изредих? Агентите на агентите на господин Пит…
— Отговорете нещо на това, чичо Бийо — подкани го убедено Питу.
— Е, добре! — каза арендаторът. — Ще се въоръжим и ще ги изпозастреляме като кучета.
— Почакайте. Кой ще се въоръжи?
— Всички.
— Бийо, Бийо, припомнете си едно нещо, скъпи ми приятелю, че това, което правим в този момент, се нарича… Как се нарича това, което правим в този момент, Бийо?
— Нарича се политика, господин Жилбер.
— А в политиката няма абсолютно престъпление. Човек е негодник или почтен според това дали накърнява, или обслужва интересите на този, който го преценява. Онези, които вие определяте като негодници, ще приведат правдоподобни доводи за своите престъпления, и за множество почтени люде, дето биха имали пряк или непряк интерес тези престъпления да бъдат извършени, ще се превърнат в съвършено честни хора. От момента, в който стигнем дотам, трябва да внимаваме, Бийо, да сме нащрек. Ето ги хората при ралото и конете, впрегнати в него. То върви, Бийо, и върви без нас.
— Това е ужасяващо — смръщи чело арендаторът. — Но ако върви без нас, къде ще отиде?
— Един Бог знае! — отвърна докторът. — Колкото до мен, аз не знам.
— Щом вие, господин Жилбер, който сте учен човек, не знаете, какво да кажа аз, невежият. Така че предвиждам…
— Какво предвиждате, Бийо? Да чуем.
— Предвиждам, че най-доброто, което можем да направим Питу и аз, е да се върнем в Писльо. Ще се захванем с ралото, онова, истинското, от дърво и желязо, с което се обръща земята, а не с това от плът и кръв, което наричат френски народ и което рита като злонравен кон. Ще отглеждаме жито, вместо да проливаме кръв, и ще живеем свободни, радостни, като господари у дома си. Елате, елате, господин Жилбер. Дявол да го вземе! Предпочитам да знам къде отивам.
— Един момент, добри ми приятелю — спря го докторът. — Не, аз не знам къде отивам, заявих го и го повтарям. При все това вървя и искам винаги да вървя. Дългът ми е предначертан, животът ми принадлежи на Бога. Съчиненията ми са дългът, който ще платя на родината. Нека само моята съвест ми нашепва: „Върви, Жилбер, върви, ти си на прав път!“ Това е, което ми е необходимо. Ако се заблуждавам, хората ще ме накажат, но Бог ще ми прости.
— Понякога обаче хората наказват дори онези, които не се заблуждават. Вие сам го казахте преди малко.
— И пак го казвам. Няма значение. Аз упорствам, Бийо. Грешка или не, продължавам. Опазил ме Бог да твърдя, че събитията няма да докажат моето безсилие! Ала преди всичко, Бийо, Господ е повелил: „И на земята мир, между човеците благоволение!“320 Нека бъдем от онези, на които Господ обещава своя мир. Погледни господин Лафайет — и в Америка, и във Франция, — съсипва вече трети бял кон, а колко още ще съсипе. Погледни господин Байи, който съсипва дробовете си, погледни краля, който съсипва популярността си. Хайде, хайде, Бийо, да не бъдем егоисти. Да се посъсипем малко, приятелю. Остани с мен, Бийо.
— Та защо да го правим, щом няма да възпрем злото?
— Бийо, запомни, никога не изричай тези думи, за да не загубиш уважението ми. Ти получи няколко ритника и няколко пестника, няколко удара с приклад и с байонет, когато поиска да спасиш Фулон и Бертие.
— Да, и то не няколко — отвърна арендаторът, прокарвайки ръка по все още наболяващите го крайници.
— На мен едва не ми избиха окото — обади се Питу.
— И всичко това за нищо — добави Бийо.
— Е, деца мои! Ако бяхте не десет, петнайсет, двайсет, а сто, двеста, триста смелчаци, вие щяхте да избавите клетника от ужасяващото посегателство, на което бе подложен, и да спестите едно петно на нацията. Ето защо, Бийо, вместо да потеглите към мирните поля, изисквам, доколкото мога да изисквам нещо от вас, приятелю мой, да останете в Париж, за да имам до себе си една здрава ръка и едно честно сърце, за да изпитам духа и делото си върху сигурния пробен камък на вашия здрав разум и чист патриотизъм. За да бъдеш най-сетне, пръскайки не злато, понеже ние го нямаме, а любов към родината и общественото благо, мой посредник сред тълпата от заблудени нещастници, моя опора, когато се подхлъзна, моя тояга, когато се наложи да ударя.
— Кучето на слепеца — рече Бийо с възхитителна простота.
— Точно така — отговори Жилбер в същия тон.
— Е, добре, приемам! — кимна арендаторът. — Ще бъда онова, което желаете.
— Знам, че изоставяш всичко, Бийо — състояние, жена, дете, благополучие! Но няма да е задълго, уверявам те.
— А аз какво ще правя? — попита Питу.
— Ти — каза Жилбер, гледайки простодушното и яко дете, което от време на време се перчеше с интелигентността си, — ти ще се върнеш в Писльо, за да успокоиш семейството на Бийо и да обясниш свещената мисия, която е поел.
— На мига — възкликна Питу, потръпвайки от радост при мисълта, че ще бъде отново близо до Катрин.
— Бийо — обърна се Жилбер към арендатора, — дайте му вашите наставления.
— Готово — каза Бийо.
— Слушам ви.
— Назначавам Катрин за господарка на дома. Чу ли ме?
— А госпожа Бийо? — удиви се Питу от това онеправдаване на майката за сметка на дъщерята.
— Питу — намеси се Жилбер, който бе разбрал при вида на леката червенина, избила по челото на главата на семейството, — спомни си арабската поговорка: „Чувам, значи се подчинявам.“
Момъкът се изчерви на свой ред, осъзнавайки нетактичността си.
— Катрин е мозъкът на семейството — додаде непринудено Бийо, за да оправдае решението си.
Жилбер кимна в знак на съгласие.
— Това ли е всичко? — попита момчето.
— От мен, да — отвърна Бийо.
— Но не и от мен — рече Жилбер.
— Слушам ви — каза Питу, готов да приложи на практика арабската поговорка, цитирана току-що от доктора.
— Ще отидеш с едно писмо в колежа „Луи льо Гран“ — поде Жилбер. — Ще го връчиш на абат Берардие, а той ще ти предаде Себастиен. Ти ще ми го доведеш да го прегърна и ще го отведеш във Виле- Котре, при абат Фортие, за да не си губи времето. В неделите и четвъртъците ще излиза с теб. Накарай го да ходи, без да се бои от нищо, из равнините и горите. За моето спокойствие и неговото здраве е по-добре да бъде там, отколкото тук.
— Разбрах — извика Питу, очарован, че ще може да се отдаде едновременно на приятелството си от детинство и на неясния копнеж на едно по-зряло чувство, което се пробуждаше у него и носеше вълшебното име Катрин.
Той стана и се сбогува с Жилбер, който се усмихваше, и с Бийо, който размишляваше.
После пое тичешком към колежа, за да намери Себастиен Жилбер, своя млечен брат.
