Тогава арендаторът стана свидетел на зрелище, по-гнусно от всичко, което бе видял до момента. Един мъж бръкна с ръка в разтворената гръд на трупа и извади още димящото сърце.
Сетне, забождайки го на върха на сабята си насред виещата тълпа, която му правеше път, отиде да го положи на масата на големия съвет, където общинските съветници провеждаха своите заседания304.
Бийо, този твърд човек, не можа да устои на гледката — той изгуби свяст и се строполи до един крайпътен камък на десет крачки от гибелния фенер.
При това позорящо предизвикателство, отправено към властта му, към революцията, която направляваше или по-скоро смяташе, че направлява, Лафайет строши сабята си и запрати парчетата по главите на екзекуторите.
Питу вдигна арендатора на ръце, шепнейки му в ухото:
— Бийо! Чичо Бийо, съвземете се! Ако видят, че ви е зле, ще ви помислят за негов съучастник и ще убият и вас. Ще бъде жалко… Един толкова добър патриот!
След това го отнесе към реката, прикривайки го, колкото му бе възможно, от неколцина ревностни убийци, които ръмжаха.
43.
Бийо започва да забелязва, че не всичко в революциите е в розово
Бийо, който заедно с Питу бе принесъл своята дан при всички славни възлияния, започна да забелязва, че идва ред на горчивите чаши.
Когато дойде на себе си под полъха на речната хладина, момъкът му каза:
— Господин Бийо, мъчно ми е за Виле-Котре. А на вас?
Тези думи, прозвучали като светъл копнеж за добродетел и покой, разбудиха арендатора, който събра сили, за да премине през тълпата и да се махне от тази касапница.
— Ела — рече той на Питу, — имаш право.
И реши да намери Жилбер, който живееше във Версай и който, без да се връща при кралицата след пътуването на краля до Париж, бе станал дясна ръка на Некер, призован отново за министър305, изоставяйки романа на живота си заради историята и опитващ се да организира благополучието, като превърне мизерията във всеобща.
Питу последва арендатора, както винаги.
Двамата бяха въведени в кабинета, където работеше Жилбер.
— Докторе — поде Бийо, — връщам се във фермата си.
— И защо така? — поинтересува се Жилбер.
— Защото мразя Париж.
— А, да, разбирам! — кимна хладно докторът. — Вие сте уморен.
— Съсипан.
— Не обичате ли вече революцията?
— Бих искал да е приключила.
Жилбер се усмихна тъжно.
— Тя едва започва — отбеляза той.
— О! — възкликна арендаторът.
— Това учудва ли ви, Бийо? — попита Жилбер.
— Онова, което ме учудва, е вашето хладнокръвие.
— Приятелю — обърна се докторът към Бийо, — знаете ли откъде идва това хладнокръвие?
— Вероятно от някакво убеждение.
— Правилно.
— И какво е това убеждение?
— Отгатнете.
— Че всичко ще свърши добре.
Жилбер се усмихна още по-печално.
— Не, напротив, че всичко ще свърши зле.
Бийо ахна от удивление.
Колкото до Питу, той ококори очи; доводът му изглеждаше нелогичен.
— Я да видим — подхвана арендаторът, почесвайки се зад ухото с дебелите си пръсти, — струва ми се, че нещо не разбирам.
— Вземете един стол, Бийо — подкани го Жилбер, — и се настанете удобно до мен.
Бийо се подчини.
— По-близо, още по-близо, та никой друг да не ме чува.
— А аз, господин Жилбер? — обади се боязливо Питу, правейки знак, че е готов да се оттегли, ако докторът пожелае.
— О, не, остани! — възпря го той. — Ти си млад, слушай.
Момъкът отвори уши почти колкото очите си и седна на пода в краката на Бийо.
Твърде любопитно зрелище бе това тайно събрание на тримата мъже в кабинета на Жилбер край бюро, отрупано с писма, документи, току-що отпечатани брошури и вестници, на няколко крачки от една врата, която обсаждаха, без да могат да я прекрачат, просители или тъжители, удържани от стар, почти сляп и еднорък служител.
— Слушам ви, обяснете ми, учителю — прошепна арендаторът. — Как така ще свърши зле?
— Ето, Бийо. Знаете ли какво правя в момента, приятелю?
— Изписвате редове.
— А какъв е смисълът на тези редове, Бийо?
— Как искате да разбера това аз, който дори не мога да ги прочета.
Питу вдигна плахо глава и хвърли поглед към листа, сложен пред доктора.
— Има цифри — рече той.
— Да, има цифри. Е, добре! Тези цифри са едновременно крахът и спасението на Франция.
— Виж ти! — вдигна вежди Бийо.
— Виж ти! Виж ти! — повтори Питу.
— Тези цифри, които ще бъдат отпечатани утре — продължи докторът, — ще стигнат до двореца на краля, до замъците на благородниците и до колибите на бедняците, за да приберат една четвърт от доходите им.
— Бре! — зяпна Бийо.
— О, горката ми леля Анжелик! — измърмори Питу. — Да можех да зърна физиономията й!
— Как ви се струва това, драги мой? — попита Жилбер. — Правят се революции, нали? Е, добре — за тях се плаща!
— Справедливо е — отвърна геройски Бийо. — Какво пък! Ще се плати.
— По дяволите! Вие сте убеден човек — каза докторът — и отговорът ви не ме учудва. Ала онези, които не са убедени…
— Онези, които не са убедени?…
— Да, те какво ще направят?
— Ще се съпротивляват — рече Бийо с тон, който даваше да се разбере, че той също би се съпротивлявал здравата, ако му поискат една четвърт от доходите за дело, противоречащо на убежденията му.
— Тогава значи борба — каза Жилбер.
— Но мнозинството… — поде Бийо.
— Довършете, приятелю мой.
— Мнозинството е затова, да наложи волята си.
— Значи потисничество.
Отначало арендаторът погледна Жилбер със съмнение, после в очите му проблесна прозрение.
— Почакайте, Бийо — спря го докторът. — Знам какво ще ми кажете. Благородниците и духовенството притежават всичко, нали?
