във вътрешността на Кметството, гледаше с ужас през прозореца това разбунено море, чиито вълни вещаеха смърт.
— Аз! — заяви Бийо. — Този ще го спася.
— Но вие ще загинете — помъчи се да го спре вестоносецът, — пътят е почернял от народ.
— Тръгвам — отсече арендаторът.
— Безполезно е — измърмори Байи, който бе надал ухо навън. — Слушайте! Слушайте!
Откъм портата Сен Мартен се носеше шум, подобен на тътена на морето, блъскащо се в крайбрежните камъни.
Този яростен шум плъзваше над къщите, както парата се извива над стените на съд.
— Твърде късно! — въздъхна Лафайет.
— Те идат! Те идат! — прошепна куриерът. — Чувате ли ги?
— Един полк! Един полк! — извика Лафайет с онази благодатна лудост, присъща на човешката природа, бляскава страна на нейната същност.
— По дяволите! — процеди Байи, който ругаеше може би за първи път. — Забравяте, че нашата армия е точно тази тълпа, с която искате да се биете.
И скри лице в ръцете си.
Виковете, долетели отдалеч, се бяха предали от тълпата, струпана по улиците, на тълпата, натъпкана на площада, с бързината на огън в барутна пътечка. Тогава онези, които поругаваха печалните останки на Фулон, изоставиха жалката си игра, за да се устремят към поредното отмъщение.
Съседните улици избълваха незабавно голяма част от тази виеща глутница, която се втурна с размахани ножове и заплашително вдигнати пестници към улица „Сен Мартен“, за да посрещне новия кортеж на смъртта.
42.
Зетят
Скоро се съединиха, тъй като и от двете страни бързаха еднакво.
Ето какво се случи тогава.
Неколцина от онези находчиви люде, които видяхме на площад „Грев“, донесоха на зетя, набучена на пика, главата на тъста му.
Господин Бертие идваше по улица „Сен Мартен“ заедно с комисаря, бяха стигнали почти до „Сен Мери“.
Той бе в кабриолета си, возило, в най-висша степен аристократично в онази епоха, обект на неприязънта на народа, който толкова пъти бе имал повод да се оплаква от бързината на препускането на контетата или танцьорките, които караха сами и, теглени от буен кон, често прегазваха и неизменно опръскваха с кал.
Бертие напредваше едва-едва сред виковете, дюдюканията и заплахите, разговаряйки спокойно с общинския съветник Ривиер, комисаря, изпратен в Компиен, за да го спаси, който, изоставен от своя другар, беше успял с мъка да спаси самия себе си.
Народът бе започнал с кабриолета; бяха строшили гюрука, така че Бертие и спътникът му седяха, изложени на погледи и на удари отвред.
Междувременно той чуваше да му се припомнят неговите злодеяния, разнищвани и раздухвани от народната ярост.
Искал бил да умори Париж от глад.
Наредил бил да ожънат ръжта и житото още неузрели и от поскъпването на зърното спечелил огромни суми.
Не само направил това, твърдяха, което било предостатъчно, ами още и заговорничел.
Намерили били един портфейл у него; в този портфейл имало подстрекателски писма, заповеди за кланета, доказателство било, че десет хиляди патрона били раздадени на агентите му.
Това бяха чудовищни нелепици, ала както е известно, тълпата, стигнала до връхната точка на гнева си, фабрикува и представя като истини най-невероятни измислици.
Този, когото обвиняваха във всевъзможни грехове, бе един все още млад човек на трийсет-трийсет и две години301, облечен елегантно, почти усмихнат насред ударите и обидите; той гледаше наоколо с абсолютно нехайство гнусните надписи, които му показваха, и беседваше, без да се големее, с Ривиер.
Двама мъже, раздразнени от самоувереността му, бяха поискали да го сплашат и да го принудят да промени поведението си; те бяха застанали на стъпалата от двете страни на кабриолета, опирайки в гърдите на Бертие своите байонети.
Но Бертие, храбър до безразсъдство, не се беше трогнал ни най-малко; бе продължил да разговаря с общинския съветник, сякаш тези две оръжия бяха само безобиден аксесоар към кабриолета.
Тълпата, вбесена от това презрение, което така контрастираше с ужаса на Фулон, ръмжеше и дебнеше настървено момента, в който, вместо да отправя заплахи, щеше да може да причини болка.
Тъкмо тогава Бертие впери очи в нещо безформено и окървавено, което размахваха пред него, и в миг разпозна главата на тъста си, която се навеждаше към устните му.
Искаха да го накарат да я целуне.
Възмутен, господин Ривиер отстрани пиката с ръката си302.
Бертие му благодари с жест и дори не благоволи да проследи с поглед този отвратителен трофей, който палачите носеха зад кабриолета над главата му.
Така пристигнаха на площад „Грев“ и подир нечувани усилия от страна на стражата, която се бе присъединила набързо, пленникът беше предаден на общинските служители в Кметството.
Опасна мисия, страшна отговорност, от която Лафайет отново пребледня, а сърцето на кмета на Париж подскочи.
След като едва ли не раздроби кабриолета, изоставен в подножието на каменното стълбище, тълпата се настани на подходящите места, заварди всички изходи, взе съответните мерки и приготви нови въжета по куките на уличните фенери.
При вида на Бертие, който се изкачваше спокойно, Бийо не можа да се сдържи, разплака се горчиво и започна да скубе косите си.
Питу, който се бе върнал обратно, когато реши, че изтезанието на Фулон е приключило, потресен, въпреки омразата, която изпитваше към господин Бертие, виновен в неговите очи не само за всичко онова, в което го упрекваха, но още и задето бе подарил златни токи на Катрин, се разрида, клекнал зад една пейка.
През това време Бертие — сякаш ставащото се отнасяше за друг и изобщо не го засягаше, — бе влязъл в Залата на Съвета и разговаряше с общинските съветници.
Той познаваше по-голямата част от тях и дори бе близък с някои.
Те обаче се отдръпнаха от него с ужаса, който вдъхва на боязливите души допирът до непопулярна личност.
Така че скоро Бертие се оказа почти сам, единствено с Байи и Лафайет.
Помоли да му разкажат подробно за екзекуцията на Фулон; сетне, свивайки рамене, рече:
— Да, разбирам. Мразят ни, защото ние сме оръдията, чрез които монархията измъчваше народа.
— Обвиняват ви в страшни престъпления, господине — каза строго Байи.
— Господине — отвърна Бертие, — ако бях извършил престъпленията, в които ме обвиняват, щях да бъда не човек, а звяр или демон. Ала, както предполагам, ще ме съдят и всичко ще се изясни.
— Вероятно — промълви неуверено Байи.
— Впрочем — продължи Бертие, — това е, което желая. Кореспонденцията ми е налице, ще се види на чии заповеди съм се подчинявал и отговорността ще падне върху когото трябва.
Общинските служители извърнаха очи към площада, откъдето се надигаше грозен ропот.
Бертие разбра отговора.
Тогава Бийо, проправяйки си път между хората, заобиколили Байи, се приближи до интенданта и му подаде едрата си доблестна ръка.
