— Добър ден, господин Дьо Совини — каза му.
— Я гледай, това си ти, Бийо! — възкликна Бертие, поемайки протегнатата му ръка. — Значи си дошъл да създаваш безредици в Париж, добри ми земеделецо, ти, който така хубаво си продаваше житото на пазарите във Виле-Котре, Крепи и Соасон?
Въпреки демократичните си наклонности Бийо не можа да не се възхити на спокойствието на този мъж, който бе в състояние да се шегува, когато животът му висеше на косъм.
— Настанявайте се, господа — обърна се Байи към общинските съветници, — започваме разследването срещу обвиняемия.
— Така да бъде — кимна Бертие, — но ви предупреждавам, господа — съсипан съм. От два дни не съм спал. Днес от Компиен до Париж бях блъскан, удрян, дърпан. Като поисках да ям, предложиха ми сено, което не е особено хранително. Намерете ми едно място, където бих могъл да поспя, па било и час.
В този момент Лафайет излезе, за да се осведоми за положението. Той се върна в залата по-обезсърчен от всякога.
— Драги Байи — каза на кмета, — ожесточението е неистово. Да задържим господин Бертие тук, означава да бъдем обсадени. Да браним Кметството, значи да дадем на разярените претекста, който желаят. Да не браним Кметството, означава да добием навика да отстъпваме всеки път, когато ни нападат.
В това време Бертие бе седнал, а после полегнал на една пейка.
Той се готвеше да спи.
Бесните викове стигаха до него през прозореца, ала въобще не го смущаваха — лицето му запазваше ведрото умиротворение на човек, който забравя всичко, за да позволи на съня да се спусне над челото му.
Байи разискваше с общинските съветници и Лафайет.
Бийо гледаше Бертие.
Лафайет преброи набързо гласовете и се обърна към пленника, който започваше да задрямва:
— Господине, моля ви да бъдете готов.
Бертие въздъхна, надигайки се на лакът.
— Готов за какво? — попита.
— Тези господа решиха да ви прехвърлим в абатството.
— В абатството. Добре — съгласи се интендантът. — Но — добави, поглеждайки притеснените общинари, чието притеснение разбираше, — да приключваме по един или друг начин.
Взрив от дълго сдържан гняв и нетърпение избухна на площад „Грев“.
— Не, господа, не — поклати глава Лафайет, — няма да го оставим да тръгне в този момент.
В изблик на смелост Байи взе решение. Излезе с двама общински съветници и призова за тишина.
Народът знаеше не по-зле от него какво щеше да каже — тъй като той възнамеряваше да повтори злодеянието, дори не поиска да чуе упрека и щом кметът отвори уста, мощен рев се изтръгна от тълпата, заглушавайки гласа му, преди изобщо да бъде чут.
Като се увери, че е невъзможно да произнесе и една-единствена дума, Байи пое обратно към Кметството, следван от викове: „Бертие! Бертие!“
После други гласове пробиха и взеха връх — подобно на онези пронизителни регистри в хоровете на демоните в оперите на Вебер или Майербер303, — крещейки: „На фенера! На фенера!“
Когато видя Байи да се връща, Лафайет се втурна на свой ред. Той бе млад, пламенен, обичан. Това, което старецът не бе могъл да постигне с довчерашната си популярност, той, приятелят на Вашингтон и Некер, щеше несъмнено да постигне с първата дума.
Ала напусто народният генерал се смеси с най-разярените; напусто говори в защита на правосъдието и човечността; напусто, разпознавайки или правейки се, че разпознава някои от подбудителите, умолява, стиска ръце и се мъчи да възпре тези хора.
Нито една негова дума не бе чута, нито един негов жест не бе разбран, нито една негова сълза не бе видяна.
Изтикан нагоре по стъпалата, Лафайет коленичи на площадката пред Кметството, заклевайки тези тигри, които наричаше свои съграждани, да не безчестят нацията си, да не безчестят самите себе си, да не превръщат в мъченици виновните, на които законът дължеше и опозоряване, и наказание.
Понеже настояваше, заплахи полетяха и към него, но той се възправи срещу тях. Неколцина развилнели се му показаха пестници или вдигнаха оръжията си.
Генералът пристъпи напред с открити гърди и оръжията се сведоха.
Ала заканите по адрес на Бертие не секваха.
Победен, Лафайет се прибра, също като Байи, обратно в Кметството.
Общинските съветници видяха, че той е безпомощен срещу бурята; паднала бе сетната им крепост.
Решиха стражата на Кметството да отведе Бертие в абатството. Това означаваше да го изпратят на смърт.
— Най-накрая! — каза Бертие, когато решението бе взето.
И гледайки с дълбоко презрение всички тези мъже, той застана между офицерите, след като благодари с един жест на Байи и Лафайет и на свой ред подаде ръка на Бийо.
Байи извърна навлажнен поглед, а Лафайет — очи, помръкнали от покруса.
Интендантът слезе по стълбите на Кметството със същата крачка, с която се бе изкачил.
В мига, в който се появи на площадката пред сградата, ужасяващ възглас, надигнал се на площада, сякаш разлюля каменните стъпала под нозете му.
Но той, високомерен и равнодушен, посрещна тези горящи очи с невъзмутим поглед, сви рамене и произнесе следните думи:
— Странен народ. Какво му е, та реве така?
Не бе довършил, когато стана притежание на този народ. Протегнаха се ръце на самото стълбище, за да го докопат и изтръгнат от стражата, железни ченгели го теглеха, кракът му изневери и той се изтърколи в лапите на враговете си, които за секунда бяха изблъскали охраната му.
После неудържима вълна повлече пленника по пътя, изцапан с кръв, по който Фулон бе поел преди два часа.
Един мъж бе вече на съдбовния фенер, с въже в ръка.
Ала в Бертие се бе вкопчил друг мъж, който в яростта и изстъплението си раздаваше удари и проклятия на палачите.
Той крещеше:
— Не ще го имате! Не ще го убиете!
Този мъж беше Бийо, когото отчаянието бе направило луд и силен за двайсет.
На някои викаше:
— Аз съм един от победителите на Бастилията!
И те, разпознавайки го наистина, леко се стъписваха.
Други убеждаваше:
— Оставете, нека го съдят. Аз гарантирам. Ако го пуснат да избяга, ще ме обесите вместо него.
Клетият Бийо! Бедният почтен човек! Стихията го отнасяше, него и Бертие, както смерч увлича едновременно перо и сламка във вихрените си спирали.
Той вървеше, без да се оглежда и без да вижда. Беше стигнал.
По-бърз от мълния.
Бертие, когото бяха влачили заднишком, Бертие, когото бяха повдигнали, като забеляза, че спират, се обърна и зърна позорния оглавник, който се поклащаше над главата му.
С едно колкото свирепо, толкова и неочаквано усилие интендантът се изскубна от ръцете, които го стискаха здраво, грабна байонета на един национален гвардеец и връхлетя връз мъчителите си.
Отзад обаче се посипаха хиляда удара; той падна и хиляда други се стовариха върху му.
Бийо бе изчезнал под краката на убийците.
Бертие нямаше време да страда. Кръвта и душата му напуснаха едновременно тялото през хиляда рани.
