Анж Питу

— Това е несъмнено — кимна Бийо. — Манастирите…

— Манастирите ли?

— Манастирите преливат.

— Notum certumque306 — изръмжа Питу.

— Благородниците не плащат подобаващи данъци. Така аз, арендаторът, плащам сам двойно по-високи налози, отколкото тримата братя Дьо Шарни, взети заедно, мои съседи, които получават над двеста хиляди ливри рента.

— Но да видим — продължи Жилбер, — смятате ли, че благородниците и свещениците са по-малко французи от вас?

Питу наостри уши при този въпрос, който прозвуча като ерес във време, когато патриотизмът се измерваше със здравината на лактите на площад „Грев“.

— Вие, приятелю, не можете да допуснете, че тези благородници и тези свещеници, които поглъщат всичко и не връщат нищо, са също такива патриоти като вас, вярно ли е?

— Вярно е.

— Грешите, драги, грешите. Те са дори по-големи патриоти и ще ви го докажа.

— О, я гледай ти! Не съм съгласен — заяви Бийо.

— Заради привилегиите, нали?

— По дяволите!

— Почакайте.

— Та аз чакам!

— Е, добре! Уверявам ви, Бийо, че само след три дни най-привилегирован във Франция ще е онзи, който не притежава нищо.

— Сиреч аз — изпъчи се важно Питу.

— Да, ти!

— Как така? — зачуди се арендаторът.

— Чуйте ме, Бийо, благородниците и духовниците, които вие обвинявате в егоизъм, вече започват да изпадат в една патриотична треска, дето ще плъзне из цяла Франция. В този момент те се събират като овце на ръба на яма. И обсъждат. Най-смелият ще скочи — вдругиден, утре, може би още довечера. А подир него ще се хвърлят и останалите.

— Какво ще рече това, господин Жилбер?

— Ще рече, че отказвайки се от своите прерогативи, господа феодалите ще изоставят селяните си, господа земевладелците — доходите от земята, вземанията си, благородниците с гълъбарниците — гълъбите си307.

— Охо! — погледна смаяно Питу. — Вие мислите, че те ще се простят с всичко това?

— О! — възкликна Бийо, просветлен. — Но то ще е прекрасна свобода.

— Е, а после, когато всички бъдем свободни, какво ще правим?

— Дяволите да го вземат! — каза Бийо, явно затруднен. — Какво ще правим? Ще видим.

— А! Ето го възловия израз! — извика Жилбер. — Ще видим!

Той се изправи с мрачен вид и се разходи мълчаливо няколко секунди; сетне, хващайки мазолестата ръка на арендатора със строгост, която приличаше на заплаха, добави:

— Да, ще видим. Ще видим. Ще видим всички, ти, както и аз, аз, както и ти, аз, както и той. Точно за това мислех преди малко, когато забеляза у мен онова хладнокръвие, което толкова те изненада.

— Вие ме плашите! Народът, единен, сплотен, въодушевен, борещ се за общото благоденствие, е нещо, което ви прави мрачен, господин Жилбер?

Докторът сви рамене.

— Тогава — продължи арендаторът, разпитвайки на свой ред, — какво ще кажете за самия себе си, щом се съмнявате днес, след като сте подготвили всичко в Стария свят, давайки свобода на Новия?

— Бийо — подхвана Жилбер, — ти току-що, без да подозираш, произнесе онова, което е смисълът на загадката. Онова, което изрича Лафайет и което никой може би, в това число самият той, не разбира, да, ние дадохме свободата на Новия свят.

— Ние, французите. Това е много хубаво.

— Много е хубаво, ала ще струва твърде скъпо — заключи тъжно Жилбер.

— Ами! Парите са похарчени, залогът е платен — каза радостно Бийо. — Малко злато, много кръв и дългът е уреден.

— Слепец! — стрелна го Жилбер. — Слепец, който не вижда в тази зора от запад зародиша на общата гибел на всички нас. Уви! Защо ли ги обвинявам аз, който също не го съзрях? Боя се, че като дадохме свободата на Новия свят, Бийо, загубихме Стария.

— Rerum novus nascitur ordo308 — изрече Питу с революционен апломб.

— Мълчи, дете! — смъмри го докторът.

— Значи ли това, че е по-трудно да се подчинят англичаните, отколкото да бъдат укротени французите? — попита Бийо.

— Нов свят — повтори Жилбер, — сиреч чисто място, tabula rasa, няма закони, но няма и злоупотреби, няма идеи, но няма и предразсъдъци. Във Франция — трийсет хиляди квадратни левги за трийсет милиона души. Сиреч в случай на подялба на всеки ще се падне едва колкото за люлката и гроба. Там, в Америка — двеста хиляди квадратни левги за три милиона души. Идеални граници, включващи пустинята, тоест сушата, заедно с морето, ще рече с безкрайността. В тези двеста хиляди квадратни левги има реки, плавателни на хиляди левги, девствени гори, чиято площ един Бог знае, а то значи всички елементи на живота, на цивилизацията и на бъдещето. О, колко е лесно, Бийо, когато се наричаш Лафайет и си свикнал със сабята, когато се казваш Вашингтон и си свикнал да мислиш, колко е лесно да се бориш със стени от дърво, пръст, камък или човешка плът. Ала когато, вместо да съграждаш, рушиш, когато виждаш в стария ред на нещата, който атакуваш, срутващи се стени от идеи и зад самите развалини да се крият толкова хора и толкова интереси, когато, след като си стигнал до идеята, разбираш, че за да накараш един народ да я приеме, трябва може би да изтребиш този народ — от стареца, който си спомня, до детето, което ще се научи, от монумента, който е паметта, до зародиша, който е инстинктът, — тогава, о, тогава, Бийо, това е задача, пред която изтръпват онези, дето прозират отвъд хоризонта. Аз прозирам надалеч, Бийо, и изтръпвам.

— Простете, господине — каза арендаторът с непоклатимия си здрав разум, — преди малко ме обвинихте, че мразя революцията, а ето че сега вие я изкарвате отвратителна.

— Да съм споменал обаче, че се отричам?

— Errare humanum est — прошепна Питу, — sed perseverare diabolicum.309

И придърпа нозете към себе си с две ръце.

— При все това ще упорствам — продължи Жилбер, — защото съзнавайки препятствията, съзирам и целта, а целта е бляскава, Бийо. Бленувам не само за свободата на Франция, но и за свободата на целия свят, не само за физическо равенство, но и за равенство пред закона, не само за братство между гражданите, но и за братство между народите. Може би ще погубя душата си и ще пожертвам тялото си — додаде докторът с тъга, — ала няма значение, войникът, когото изпращат да щурмува крепост, вижда оръдията, вижда гюлетата, с които ги пълнят, вижда фитила, който поднасят, вижда дори накъде са прицелени. Усеща, че парчето черно желязо ще прониже гръдта му, и все пак настъпва, крепостта трябва да бъде превзета. Е, какво пък! Всички ние сме войници, Бийо! Напред! И нека върху покосените ни тела преминат един ден поколенията, на които това дете тук е авангардът.

— Наистина не разбирам защо се отчайвате, господин Жилбер, затова ли, че един нещастник беше заклан на площад „Грев“?

— А ти защо се ужасяваш? Хайде, Бийо! Коли и ти.

— О! Какви ги приказвате, господин Жилбер!

— По дяволите! Човек трябва да бъде последователен. Ти дойде целият пребледнял, целият разтреперан, ти, храбрият и силният, и ми каза: отвратен съм. Аз ти се изсмях в лицето, Бийо, а ето че