Анж Питу

под паметника, та този старец накарал да го отведат в Парламента, където щял да се разглежда въпросът.

Вървял под ръка със сина си Уилям Пит, тогава младеж на деветнайсет години, и със зет си312; бил в разкошни одежди, жалка обвивка на мъртвешката му мършавост. Блед като призрак, с полуугаснал поглед изпод излинелите клепачи, той се отправил към своята банка, докато лордовете, смаяни от ненадейната поява, се кланяли и му се възхищавали, все едно в римския Сенат се бил завърнал мъртвият и потънал в забрава Тиберий.

Чатам изслушал в дълбоко съсредоточение речта на лорд Ричмънд, автор на предложението, и когато онзи свършил, станал, за да му отговори.

Този мъртвец събрал сили да говори цели три часа, стъкнал огън в сърцето си, за да разпали искри в погледа си, изтръгнал от душата си тона, който развълнувал всички сърца313.

Вярно е, че говорил против Франция, вярно е, че вдъхвал ненавист у своите съотечественици, вярно е, че мобилизирал сетните си сили и огън, за да срине и разкъса омразната страна, съперница на неговата. Забранил Америка да бъде призната за независима, наложил запрещение над всякакви сделки, зовял: „Война! Война!“ Говорил като Ханибал314 срещу Рим, като Катон срещу Картаген315. Заявил, че дълг на всеки лоялен англичанин е по-скоро да загине, нежели да понесе една-единствена колония да бъде откъсната от майката родина.

Завършил речта си, отправил последна заплаха и паднал като поразен от мълния.

Нямало какво повече да прави на този свят. Изнесли го издъхващ. Няколко дни по-късно Чатам бе мъртъв.

— Охо! — изрекоха в глас Бийо и Питу. — Какъв човек е бил този лорд!

— Той е баща на младия трийсетгодишен мъж, за когото става дума — завърши Жилбер. — Чатам умря на седемдесет години. Ако синът стигне възрастта на баща си, предстои ни да търпим Уилям Пит още четири десетилетия. Ето, Бийо, с кого си имаме работа. Това е човекът, който управлява Великобритания, който си спомня имената на Ламет, на Рошамбо, на Лафайет, който в момента знае имената на всички в Националното събрание, който декларира смъртна омраза към Луи XVI. Това е авторът на договора от 1778 година316, който не ще намери покой, докато във Франция има една заредена пушка и един пълен джоб. Започвате ли да разбирате?

— Разбирам, че ненавижда Франция. Да, но все още не ми е съвсем ясно…

— Нито пък на мен — додаде Питу.

— Е, добре, прочетете тези четири слова.

И той подаде листа на Питу.

— На английски ли? — попита момъкът.

— Don’t mind the money — каза Жилбер.

— Чувам добре, само че не разбирам — рече Питу.

— Не мислете изобщо за парите — преведе докторът.

И по-нататък отново, връщайки се към същата препоръка:

— Кажете им да не жалят парите и да не ми дават никакъв отчет.

— Значи те въоръжават — свъси вежди Бийо.

— Не, те подкупват.

— Към кого всъщност е адресирано това писмо?

— Към всички и към никого. Тези пари, които се пръскат, прахосват, отиват у селяни, работници, бедняци, у хора, които в края на краищата ще омърсят революцията.

Бийо наведе глава. Тези думи обясняваха нещата.

— Бихте ли повалили Дьо Лоне с удар на приклад вие, Бийо?

— Не.

— Бихте ли убили Флесел с пистолетен изстрел?

— Не.

— Бихте ли обесили Фулон?

— Не.

— Бихте ли занесли кървящото сърце на Бертие на масата на общинските съветници?

— Мерзост! — не издържа арендаторът. — Значи колкото и да е бил виновен този човек, щях да се оставя да ме разкъсат, но бих го спасил. И доказателство за това е, че бях ранен, защитавайки го, и че без Питу, който ме отнесе на брега на реката…

— Да, вярно е! — потвърди момъкът. — Без мен чичо Бийо щеше доста да се измъчи.

— Е, добре! Виждате ли, Бийо, съществуват много хора, които биха действали като вас, усещайки подкрепа до себе си, докато, напротив, подложени на лошия пример, те стават лоши, после жестоки и накрая бесни. И ето че злото е сторено.

— Само че — отбеляза Бийо, — и да приема, че господин Пит, или по-скоро парите му имат нещо общо със смъртта на Флесел, на Фулон и на Бертие, какво ще последва от това?

Жилбер започна да се смее с онзи тих смях, който смущава простите люде и кара мислещите да изтръпнат.

— Питате какво ще последва? — повтори той.

— Да, питам.

— Ще ви кажа. Вие обичахте силно революцията, нали, вие, който минахте през кръв, за да превземете Бастилията?

— Да, обичах я.

— А сега я обичате по-малко. Сега ви е мъчно за Виле-Котре, за Писльо, за покоя на вашата равнина, за сенките на вашите гъсти гори.

— Frigida Tempe317 — прошепна Питу.

— О, да! Имате право — кимна Бийо.

— Вие, арендаторът, вие, земеделецът, вие, дете на Ил дьо Франс, истински французин, вие представлявате третото съсловие, вие сте от тези, които наричат мнозинство. Е, добре! Вие сте отвратен.

— Признавам, че е така.

— Значи и мнозинството ще се отврати като вас.

— И после?

— И после един ден вие ще протегнете ръце на войниците на господин Брауншвайг318 или на господин Пит, които ще дойдат от името на тези двама освободители на Франция, за да ви върнат старата система.

— Невъзможно.

— Почакайте малко.

— Флесел, Бертие и Фулон бяха в крайна сметка негодници — опита се да възрази Питу.

— По дяволите! Както господин Дьо Сартин и господин Дьо Морепа бяха негодници, както господин Д’Аржансон и господин Филипо са били преди тях, както господин Лоу, господин Дюверне, Льоблан и Дьо Пари, както Фуке, Мазарини, както Самблансе, Ангеран дьо Марини, както господин Дьо Бриен е негодник за господин Дьо Калон, както господин Дьо Калон е негодник за господин Некер, както господин Некер ще бъде негодник за министъра, който ще имаме подир две години319.

— Е, докторе! — измърмори Бийо. — Господин Некер — негодник! Никога!

— Както ще бъдете и вие за малкия Питу, в случай че агент на господин Пит го посвети в някои теории под влиянието на половница вино и десет франка за всеки ден метеж. Видите ли, драги ми Бийо, негодник е определението, с което във време на революция обозначаваш човека, мислещ различно от теб. Ние всички сме обречени да го носим повече или по-малко. Някои — дотам, че техните съотечественици ще го напишат на гроба им, а при други и потомците ще затвърдят клеймото. Ето, драги ми Бийо, онова, което прозирам аз, а вие не. Бийо, Бийо, не бива почтените хора да се оттеглят.

— Ами! — рече арендаторът. — И да се оттеглят, революцията няма да спре, тя вече е тръгнала.

Нова усмивка заигра на устните на Жилбер.