— Чувате ли? Чувате ли? — прошепна Фулон, побледнявайки.
Действително тълпата прииждаше, ревяща и страшна за гледане, от всички улици, водещи към Кметството, и най-вече от кея Пелтие и улица „Ванри“.
Байи се приближи до един прозорец.
Очите, ножовете, пиките, вилите и мускетите лъщяха на слънцето. За по-малко от десет минути широкият площад почерня от хора. Това беше кортежът на Фулон, за който бе говорил Питу, набъбнал от любопитните, които, чувайки оглушителния шум, се стичаха към площад „Грев“ като към някакво средоточие.
Всички тези гласове, повече от двайсет хиляди, крещяха неистово:
— Фулон! Фулон!
Стотината предводители на освирепелия народ сочеха на цялата тази виеща глутница вратата, през която бе влязъл Фулон; множеството налетя незабавно и започна да я блъска с ритници, с приклади, с лостове.
Изведнъж тя се отвори.
Появи се стражата на Кметството и тръгна срещу нападателите, които в първоначалното си смайване отстъпиха пред байонетите и отпред се образува голямо празно пространство.
Стражата застана решително на стъпалата.
Впрочем, вместо да заплашват, офицерите се обърнаха с кротки слова към тълпата и се опитаха да я успокоят с тържествени уверения.
Байи почти бе загубил и ума, и дума. За първи път бедният астроном се изправяше лице в лице срещу неудържимата народна стихия.
— Какво да правим? — питаше той общинските съветници. — Какво да правим?
— Да го съдим! — разнесоха се гласове.
— Не се съди под заплахите на тълпата — възрази Байи.
— По дяволите! — намеси се Бийо. — Имате ли достатъчно войска, за да се защитите?
— Нямаме и двеста души.
— Тогава ще трябват подкрепления.
— О, ако господин Дьо Лафайет беше предупреден! — извика кметът.
— Ами предупредете го.
— Кой ще го предупреди? Кой ще пробие през това множество?
— Аз! — заяви Бийо.
И понечи да излезе.
Байи го спря.
— Безумецо — каза му, — погледнете този океан. Ще бъдете погълнат от една-единствена негова вълна. Ако искате да стигнете до господин Дьо Лафайет, и пак не отговарям за вас, минете през задния вход. Вървете.
— Добре! — отвърна просто арендаторът.
И потегли като стрела.
41.
Тъстът
Както обаче свидетелстваше все по-засилващият се ропот, на площада духовете се разпалваха. Това вече не бе обикновена омраза, а неистова ненавист; не заплашваха, а беснееха.
Виковете: „Долу Фулон! Смърт на Фулон!“, се кръстосваха като гибелни снаряди при бомбардировка; непрестанно нарастващата тълпа буквално задушаваше стражата, застанала на своя пост.
И започнаха да обикалят слухове, които подстрекаваха към насилие.
Тези слухове застрашаваха не само Фулон, но и общинарите, които го покровителстваха.
— Оставили са пленника да избяга! — крещяха едни.
— Да влезем! Да влезем! — зовяха други.
— Да подпалим Кметството!
— Напред! Напред!
Байи съзнаваше, че имаше един-единствен изход, понеже господин Дьо Лафайет не идваше.
Той беше самите общински служители да слязат, да се смесят с тълпата и да се опитат да усмирят най- разярените.
— Фулон! Фулон!
Това бе нестихващият вик, неспирният рев на тези разбунтувани вълни.
Подготвяше се общ щурм; стените на Кметството нямаше да устоят.
— Господине — каза Байи на Фулон, — ако не се покажете, онези хора там ще си помислят, че сме ви пуснали да избягате. Ще разбият вратата, ще влязат и намерят ли ви тук, не гарантирам за нищо.
— О! Не знаех, че толкова силно ме ненавиждат — промълви Фулон, отпускайки безжизнено ръце.
И подкрепян от Байи, той се довлече до прозореца.
Гръмна страхотен вик. Офицерите бяха изблъскани, вратите — издънени; потокът се разля по стълбите, по коридорите, из залите, които в един миг бяха наводнени от народ.
Байи струпа около пленника цялата стража, с която разполагаше, после се обърна към тълпата.
Кметът искаше да накара тези хора да разберат, че да убиеш, означава може би да си отмъстиш, ала не и да въздадеш правосъдие.
Постигна го с невероятни усилия, след като рискува поне двайсет пъти собствения си живот.
— Да! Да! — викаха нападателите. — Нека го съдят! Нека го съдят! Но нека го обесят!
Бяха стигнали дотам с доводите, когато в Кметството се появи господин Дьо Лафайет, воден от Бийо.
При вида на трицветното снопче пера на шапката му — той бе един от първите, които го носеха, — тътенът и гневът стихнаха веднага.
Командващият националната гвардия си проправи път и повтори още по-енергично онова, което Байи вече бе казал.
Речта му порази всички, които можаха да я чуят, и те бяха спечелени за каузата на Фулон.
Само че двайсет хиляди на площада изобщо не чуха господин Дьо Лафайет и оставаха неизменно подвластни на яростта.
— Хайде! — завърши Лафайет, който съвсем естествено смяташе, че въздействието, оказано върху заобикалящите го, се простира и навън. — Хайде! Този човек трябва да бъде съден.
— Да, да! — одобри множеството.
— Следователно ще наредя да го отведат в затвора — додаде Лафайет.
— В затвора! В затвора! — отекна като ехо.
В същото време генералът направи знак на офицерите от стражата, които избутаха пленника напред.
Тълпата не разбра друго, освен че плячката й иде. На нея дори не й бе хрумнала мисълта, че някой би могъл да се надява да й я отнеме.
Тя чувстваше, така да се каже, миризмата на свежата плът, която слизаше по стълбите.
Бийо бе застанал до прозореца с неколцина общински съветници, в това число и самият Байи, за да проследи с очи пленника, докато прекосява площада, охраняван от стражата.
Проправяйки си път, Фулон се обръщаше тук-там с по няколко напразни думи, които свидетелстваха за дълбок ужас, зле прикрит зад изявленията за доверие.
— Благороден народ! — мълвеше. — Не се боя от нищо. Аз съм сред своите съграждани.
А около него вече просвистяваха хихикания и оскърбления, когато изведнъж той се озова извън мрачния свод, най-горе на стълбището, водещо към площада; въздухът и слънцето го удариха в лицето.
Веднага един-единствен вик — бесен вик, грозящ рев, ръмжене, пръскащо омраза, — бе изстрелян от двайсет хиляди гърди. Офицерите са раздърпани, изтикани, пометени, хиляди ръце се впиват във Фулон, повдигат го и го завличат във фаталния ъгъл под уличния фенер, гнусно и зверско бесило на гнева, което народът наричаше свое правосъдие.
Бийо гледаше от прозореца и крещеше; общинарите също подканяха стражата, която не бе в състояние
