— Благодаря, господин Бийо. Значи разобличения, заловения Фулон го водят в Париж, разобличителят търчи пред него, за да съобщи новината и да си получи наградата, и ето че Фулон пристига при бариерата.
— И ти там го видя?
— Да, имаше странен вид. Бяха му увесили гердан от коприва вместо вратовръзка.
— Гледай ти, коприва! И защо?
— Защото казал мерзавецът, че хлябът е за хората, сеното за конете, а копривата била достатъчно добра за народа!
— Казал е това, този нещастник?
— По дяволите! Да, господин Бийо.
— Хубаво де. Сега пък ругаеш.
— Е! — рече момъкът непринудено. — Между военни бива! Та той вървеше пеша и по целия път му стоварваха удари по главата и в слабините.
— Аха! — сбърчи вежди Бийо, не толкова ентусиазиран.
— Беше много забавно — продължи Питу, — само дето не всички можеха да го цапардосат, предвид че имаше повече от десет хиляди души, които викаха подире му.
— И после? — попита арендаторът, който започваше да размишлява.
— После го отведоха при председателя на окръга Сен Марсел, един добряк, сещате се.
— Да, господин Аклок.
— Точно така, Аклок, който нареди да го водят в Кметството, понеже не знаеше какво да го прави, тъй че ще го видите.
— Но защо ти идваш да съобщиш новината, а не прословутият Сен Жан?
— Защото краката ми са с шест палеца по-дълги от неговите. Той тръгна преди мен, само че аз го настигнах и задминах. Бързах да ви кажа, за да предупредите господин Байи.
— Имаш невероятен късмет, Питу!
— Утре ще имам още повече.
— Откъде знаеш?
— Ами същият Сен Жан, който откри господин Фулон, обеща да помогне за залавянето на избягалия господин Бертие.
— Значи знае къде е?
— Да, изглежда, че е бил техен доверен човек, този господин Сен Жан, и е получил доста пари от тъста и зетя, които искали да го подкупят.
— Смяташ, че ги е взел?
— Разбира се. Винаги е разумно да се вземат парите на аристократите. Ала си е рекъл: „Добрият патриот не предава нацията за пари.“
— Да — измърмори Бийо. — Той предава господарите си, това е. Всъщност, Питу, твоят господин Сен Жан ми се струва голям негодяй.
— Възможно е, но няма значение, ще хванат господин Бертие, както хванаха метр Фулон, и ще ги обесят един срещу друг. Грозни муцуни ще направят, гледайки се, а?
— И защо ще ги бесят? — попита Бийо.
— Защото са злодеи и защото ги мразят.
— Господин Бертие, който е идвал във фермата, господин Бертие, който при обиколките си из Ил дьо Франс е ял на трапезата ни и който изпрати от Париж златни токи за Катрин! О, не, не! Няма да го обесят.
— Брей! — каза Питу с ожесточение. — Този аристократ, съблазнител.
Бийо го изгледа смаяно; момъкът се изчерви до бялото на очите си.
В миг арендаторът забеляза господин Байи, който отиваше към кабинета си след поредното обсъждане; той се устреми към него и му съобщи вестта.
Ала този път бе ред на Бийо да се сблъска с недоверие.
— Фулон! Фулон! — извика кметът. — Какви небивалици…!
— Ама чуйте, господин Байи — поде арендаторът, — ето, Питу го е видял.
— Видях го, господин кмете — потвърди момъкът, слагайки ръка на гърдите си и покланяйки се.
Сетне разказа на Байи онова, което току-що бе разправил на Бийо.
Клетият Байи побледня; той съзнаваше размера на катастрофата.
— Значи господин Аклок го е изпратил тук? — измърмори.
— Да, господин кмете.
— И как го е изпратил?
— О, не се тревожете — отвърна Питу, който схвана погрешно безпокойството на Байи, — има хора, които пазят пленника. Няма да го отмъкнат по пътя.
— Дай Боже да го отмъкнат — рече си кметът.
После, обръщайки се към Питу, додаде:
— Хора… какво разбирате под това, приятелю?
— Ами разбирам народ!
— Народ?
— Повече от двайсет хиляди души, без да се броят жените — заяви тържествуващо Питу.
— Горкият! — поклати глава Байи. — Господа! Господа общинари!
И с остър, отчаян глас повика при себе си всички заседатели. Докато им говореше, чуваха се само възклицания и викове на тревога.
След това настъпи тишина, натежала от ужас, нарушена от неясен, далечен, неокачествим шум, който постепенно нахлу в Кметството, подобен на бученето на кръвта в ушите при мозъчни кризи.
— Какво е това? — попита един от общинските служители.
— Проклятие! Ропотът на тълпата — отвърна му друг.
В този момент на площада изтрополи карета; от нея слязоха двама въоръжени мъже, които избутаха трети, побелял от уплаха и целият треперещ.
Зад каретата, предвождана от Сен Жан, останал съвсем без дъх, тичаха стотина от онези страховити млади хора на възраст от дванайсет до осемнайсет години с бледи лица и пламтящи очи.
Те крещяха: „Фулон! Фулон!“, и препускаха редом с конете.
Двамата въоръжени мъже имаха все пак няколко крачки преднина, което им позволи да натикат Фулон в Кметството, чиито врати се затвориха пред пресипналите кресльовци.
— Ето го, най-накрая — казаха те на общинарите, които чакаха горе на стълбите. — По дяволите! Не беше лесно.
— Господа! Господа! — извика разтреперан Фулон. — Ще ме спасите ли?
— Ах, господине! — въздъхна Байи. — Вие сте много виновен!
— При все това, господине, надявам се, че ще има правосъдие, което да ме защити? — попита Фулон, чието объркване нарастваше.
Врявата отвън се усили.
— Скрийте го бързо — нареди Байи, — или пък…
Той се обърна към Фулон.
— Чуйте — рече му, — положението е твърде сериозно, за да искам мнението ви. Желаете ли обаче, докато може би още има време, да се опитате да избягате през задната врата на Кметството?
— О, не! — ужаси се Фулон. — Ще ме познаят и ще ме заколят!
— Предпочитате да останете сред нас? Аз и тези господа ще направим всичко възможно, за да ви защитим, нали, господа?
— Обещаваме — отговориха в един глас общинарите.
— О! Предпочитам да остана с вас, господа. Господа, не ме изоставяйте.
— Уверих ви, господине — отвърна с достойнство Байи, — че ще сторим всичко, което е в човешките възможности, за да ви спасим.
Мощни викове проехтяха на площада, понесоха се във въздуха и проникнаха в сградата през отворените прозорци.
