да направи повече.
Отчаян, Лафайет изскочи вън от Кметството, ала не успя да пробие и на сантиметър през тази тълпа, която се простираше подобно на огромно езеро между него и фенера.
Качвайки се на крайпътните камъни, за да виждат по-добре, висейки по прозорците, вкопчвайки се в издатините на зданията, във всевъзможни грапавини, обикновените зрители окуражаваха с ужасяващите си викове страховитата възбуда на актьорите.
Те си играеха със своята жертва като стадо тигри с беззащитна плячка.
Всички претендираха за правото върху Фулон. Най-сетне разбраха, че ако искат да се наслаждават на агонията му, трябва да си разпределят ролите.
В противен случай щеше да бъде направен на парчета.
Едни повлякоха Фулон, който вече нямаше сили да вика.
Други, които бяха свалили вратовръзката и разкъсали дрехите му, метнаха на шията му едно въже.
Трети, покатерили се на фенера, спускаха отгоре въжето, което техните другари надяваха на бившия министър.
За миг повдигнаха Фулон и го показаха на тълпата — с въже на врата и ръце, завързани на гърба.
После, когато тълпата достатъчно дълго съзерцава изтезаваната жертва и ръкопляска, беше даден сигналът и Фулон, блед, окървавен, бе нагласен на височината на желязната кука на фенера сред дюдюкане, по-кошмарно от смъртта.
Онези, които не бяха могли да зърнат нищо дотогава, видяха обществения враг да се носи над тълпата.
Отекнаха нови викове — този път насочени срещу палачите. Нима Фулон щеше да умре толкова бързо?
Палачите свиха рамене и се задоволиха да покажат въжето.
Въжето бе старо; можеше да се види как се разнищва. Отчаяните движения, които Фулон правеше в агонията си, го докъсаха и той, полуудушен, се строполи на паважа.
Това беше само увертюрата към изтезанието, Фулон бе едва в преддверието на смъртта.
Всички се нахвърлиха върху му; не бързаха; той вече нямаше как да избяга; падайки, си бе счупил крака под коляното.
И все пак прозвучаха няколко проклятия, безсмислени и охулващи — обвиняваха екзекуторите, че са непохватни — тях, които, така находчиви, бяха избрали толкова вехто и изхабено въже с надеждата, че ще се скъса.
Надежда, която се бе оправдала.
Правят клуп и отново го надяват на шията на клетника, а той, полумъртъв, с подивял поглед, с пресеклив глас, дири и се озърта около себе си, дали някой в този град, наричан средище на цивилизования свят, не ще му се притече на помощ, или пък някой от байонетите на онзи крал, на когото е бил министър и който има стотина хиляди байонета, не ще възпре това пълчище от канибали.
Но наоколо няма нищо, нищо освен омраза и злословие, нищо освен смърт.
— Поне ме убийте, без да ме карате да страдам така жестоко — викна обезумял Фулон.
— Гледай ти! — отвърна един глас. — Защо пък да ти скъсяваме мъчението, ти доста удължи нашето.
— Освен това — обади се друг — стомахът ти още не е смлял сеното.
— Почакайте! Почакайте! — кресна трети. — Ще му доведем зет му, Бертие. И за него има място, на фенера отсреща.
— Па да им видим тогава физиономиите, на тъста и зетя — добави някой.
— Довършете ме! Довършете ме! — шепнеше нещастникът.
Междувременно Байи и Лафайет молят, умоляват, викат, търсейки начин да разцепят тълпата; изведнъж Фулон се издига пак с въжето на шията, което се къса отново, и техните молби, умолявания, тяхната агония, не по-малко болезнена от тази на изтезавания, всичко заглъхва, потъва във всеобщия смях, който посреща това повторно сгромолясване.
Байи и Лафайет, допреди три дни върховни господари на волята на шестстотин хиляди парижани — днес вече и едно дете ги не слуша. Отвред мърморят — пречели били на зрелището.
Бийо напразно се мъчи да помогне; якият юначага е съборил двайсетина души, ала за да се добере до Фулон, би трябвало да повали петдесет, сто, двеста, а той е на края на силите си и когато спира, за да изтрие потта и кръвта, които текат от челото му, Фулон за трети път се издига до куката на безучастния фенер.
Този път проявяват милост към него и намират ново въже.
Най-сетне осъденият е издъхнал. Жертвата вече не страда.
Броени мигове са достатъчни на тълпата, за да установи, че искрата на живота е угасена. Сега, след като тигърът е умъртвил плячката си, може да я разкъса.
Трупът, хвърлен от височината на фенера, дори не докосна земята. Още преди това той беше направен на парчета.
За секунда главата бе отделена от тялото и набучена на върха на една пика. По онова време бе модно да се разнасят така главите на враговете.
Байи беше сломен от гледката. За него тази глава бе олицетворение на античната Немезида300.
Лафайет, блед, със сабя в ръка, с отвращение отстраняваше от себе си офицерите от стражата, които се опитваха да се извинят за своето безсилие.
Бийо, тресящ се цял от гняв и мятащ се наляво и надясно като онези буйни коне от Перш, влезе обратно в Кметството, за да не гледа повече какво става на окървавения площад.
Колкото до Питу, неговият плам от народната мъст беше отстъпил място на един конвулсивен порив и той бе побягнал към стръмния бряг на реката, стискайки очи и запушвайки уши, за да не вижда и да не чува.
В Кметството цареше изумление и потрес; общинските служители започваха да осъзнават, че не са в състояние да направляват изблиците на народа, освен в посоката, угодна нему.
Внезапно, докато беснеещите се забавляват да влачат към канавката обезглавения труп на Фулон, нов вик, нов гръм прокънтява оттатък мостовете.
Дотичва един куриер; вестта, която носи, тълпата вече я знае. Отгатнала я е по указанията на най- ловките си водачи, като хайка, която поема по следата след надушването й от най-дресирания от копоите.
Тълпата се блъска около куриера, обгражда го отвсякъде; тя усеща, че е докопана нова плячка; надушва, че става дума за господин Бертие.
Това бе вярно.
Запитан от десет хиляди усти едновременно, вестоносецът беше принуден да отговори:
— Господин Бертие дьо Совини е бил заловен в Компиен.
— Добре, добре, знам — каза Лафайет.
— Ние го знаехме — добави Байи — и е наредено да бъде държан там.
— Държан там ли? — поклати глава куриерът.
— Естествено. Изпратих двама комисари с охрана.
— Охрана от двеста и петдесет души — намеси се един от общинарите, — което е предостатъчно.
— Господа — подхвана куриерът, — точно това исках да ви кажа, охраната е била разпръсната, а пленникът — отвлечен от множеството.
— Отвлечен! — изкрещя Лафайет. — Охраната е позволила да бъде отвлечен?
— Не ги винете, генерале, направили са всичко, което е било възможно.
— Ами господин Бертие? — попита с тревога Байи.
— Водят го в Париж — отвърна куриерът, — в момента е в Бурже.
— Та ако дойде тук — извика Бийо, — той е загубен!
— Бързо! Бързо! — засуети се Лафайет. — Петстотин души в Бурже. Нека комисарите и господин Бертие спрат там. През нощта ще видим.
— Кой обаче ще посмее да се нагърби с тази задача? — рече куриерът, който, увлечен от общинарите
