Атаката, тази така сладка за френското ухо музика, създаде илюзията, че Оперната зала на Версай е едва ли не бойно поле, а хубавите дами, които наблюдаваха от ложите това мило на сърцето им зрелище — врагове.
Отекна вик: „На щурм!“, изтръгнал се от стотици гърла, и атаката към ложите започна. Вярно е, че обсадителите не бяха никак страшни, та обсадените дори им протягаха ръце.
Първият, който стигна до балкона, бе гренадир от Фландърския полк — господин Дьо Персевал изскубна един кръст от бутониерата си и му го закачи329.
Вярно е, че това бе кръст от Лимбург, от онези, които почти не са кръстове.
И всичко ставаше под знака на цвета на Австрия, на фона на грозни хули по адрес на националната кокарда.
Тук-там се изплъзнаха злокобно глухи възклицания.
Но захлупени от ревовете на певците, от крясъците на обсадителите, от звуците на тръбите, тези роптания стигнаха, отцеждайки се заплашително, до ушите на народа, който слушаше при вратите, най- напред удивен, после възмутен.
Тогава навън, на площада, а сетне и по улиците узнаха, че бялата кокарда е била заменена с черната, а трицветната — тъпкана с крака.
Научиха, че един храбър офицер от националната гвардия, който въпреки заплахите запазил трицветната кокарда, е бил тежко оскърбен в самия апартамент на краля330.
Мълвяха смътно, че един-единствен офицер, неподвижен, тъжен, изправен при входа на огромната зала, превърната в цирк, където вилнееха тези побеснели люде, беше гледал, слушал безмълвно, беше се откроил, предан служител и неустрашим войник, подчинявайки се на всемогъществото на мнозинството, поемайки чуждите вини върху себе си, приемайки отговорността за всички изстъпления на армията, представена в този гибелен ден от офицерите на Фландърския полк; ала името на човека, единствен благоразумен сред толкова безумци, дори не бе произнесено, а и даже да го бяха узнали, никой никога не би повярвал, че точно граф Дьо Шарни, фаворитът на кралицата, е бил онзи, който, готов да умре за нея, най-болезнено е страдал от онова, което тя направи.
Мария-Антоанета се беше прибрала в покоите си, зашеметена от магията на тази сцена.
Скоро бе връхлетяна от вълна придворни и ласкатели.
— Виждате ли — казваха те, — виждате ли какъв е истинският дух на вашите войски. И помислете, когато ви говорят за пристрастеността на народа към анархистичните идеи, дали тази пристрастеност би могла да се мери с дивия плам на монархическата идея у френските военни.
И понеже тези слова съответстваха на тайните желания на владетелката, тя се оставяше да бъде залъгвана с химери, без дори да забележи, че Шарни през цялото време бе далеч от нея.
Все пак постепенно шумовете секнаха; сънят на разума потуши всички блуждаещи огньове, всички фантасмагории на опиянението. Кралят впрочем посети кралицата в момента, в който тя си лягаше, и й подхвърли думи, белязани с дълбока мъдрост:
— Ще трябва да видим утре.
Неблагоразумният той! Тези думи, които за всеки друг биха били мъдър съвет, съживиха у нея наполовина пресъхналия извор на съпротива и предизвикателност.
— Действително — прошепна тя, когато Луи си тръгна, — този пламък, затворен тази вечер в двореца, през нощта ще плъзне из Версай и утре ще се разгори пожар в цяла Франция.
Всички тези войници, офицери, които така всеотдайно ми засвидетелстваха верността си, ще бъдат наречени предатели, бунтовници срещу нацията, убийци на родината, водителите на аристокрацията ще бъдат заклеймени като наемници на Пит и Кобург, сателити на властта, варвари, диваци от Севера. Всяка от тези глави, които окичи черната кокарда, ще бъде нарочена за фенерите на площад „Грев“. Всички тези гърди, от които така предано излиташе викът: „Да живее кралицата!“, ще бъдат пронизани при първата безредица от онези гнусни ножове и гадни пики. И пак аз, неизменно аз ще бъда тази, която е причинила всичко това. Аз ще бъда тази, която ще осъди на смърт толкова много доблестни служители, аз, неприкосновената владетелка, която привидно ще щадят от лицемерие, а зад гърба ще ругаят от ненавист. О, не! По-скоро ще поема вината върху себе си, отколкото да бъда до такава степен неблагодарна спрямо единствените, спрямо сетните си приятели, до такава степен подла и безсърдечна. Всичко бе сторено заради мен, аз ще понеса гнева. Ще видим докъде ще стигне омразата, до кое стъпало на трона ми ще дръзне да придойде нечестивата вълна.
И след като Мария-Антоанета бе така раздразнена от тази безсъница, заредена с тягостни решения, резултатите на следващия ден не можеха да будят съмнение.
Следващият ден настъпи, помрачен от съжаления, натежал от ропот.
Представители на националната гвардия, на която кралицата по-рано предишния ден бе връчила знамената, дойдоха, с наведени глави и бягащи погледи, да благодарят на Нейно Величество.
Не бе трудно да се отгатне по поведението им, че не одобряват извършеното, че, напротив, биха се възпротивили, ако биха посмели.
Бяха се превърнали в част от шествието; бяха отишли да посрещнат Фландърския полк; бяха получили покани за банкета и ги бяха приели. Само че, повече граждани, отколкото войници, тъкмо те, в разгара на вакханалията, бяха рискували да изразят онова глухо негодувание, което не бе чуто.
На следващия ден това негодувание звучеше като упрек, като порицание.
По пътя към двореца ги придружаваше огромна тълпа.
Предвид важността на обстоятелствата церемонията бе станала внушителна.
И от едната, и от другата страна щяха да видят с кого си имат работа.
Всички тези войници, офицери, компрометирали се предния ден, желаейки да узнаят до каква степен Мария-Антоанета ще подкрепи тяхната непредпазлива демонстрация, се бяха изправили пред възмутения, оскърбен народ, за да чуят първите официални думи, които щяха да отекнат в двореца.
Оттук насетне тежестта на контрареволюцията падаше единствено върху главата на кралицата.
При все това все още бе в нейната власт да отхвърли подобна отговорност, да предотврати подобно нещастие.
Но тя, горда като най-гордите от своята раса, обхождайки с ясен, бистър и уверен поглед онези, които я заобикаляха, приятели и неприятели, се обърна със звучен глас към офицерите от националната гвардия:
— Господа, много съм радостна, че ви връчих знамената. Нацията и армията трябва да обичат краля, както ние обичаме нацията и армията. Аз бях очарована от вчерашния ден331.
При тези думи, които Мария-Антоанета изрече твърдо и непоколебимо, в тълпата се понесе ропот, а в редиците на военните избухнаха шумни аплодисменти.
— Ето че сме поддържани — казаха едните.
— Ето че сме предадени — казаха другите.
Значи, клета кралице, фаталната вечер на 1 октомври изобщо не бе изненада. Значи вие не съжалявате за вчерашния ден, не се разкайвате!
Не само че не се разкайвате, но сте и очарована!
Смесил се с една от групите, Дьо Шарни с дълбока въздишка изслуша това оправдание, нещо повече, тази възхвала на оргията на гвардейците.
Извръщайки очи от тълпата, Мария-Антоанета срещна погледа на младия мъж и се взря в лицето му, за да види какво впечатление му е направила.
„Нали съм храбра?“ — искаше да каже тя.
„Уви, мадам! Вие сте по-скоро луда, отколкото храбра“ — отвърна болезнено потъмнялото лице на графа.
49.
Жените се намесват332
Във Версай дворът демонстрираше героизъм срещу народа.
