отлична съгласуваност, а въодушевлението не нарушаваше точността им и Питу така успешно приложи на практика уроците на дядо Клуис и теорията от „Съвършеният национален гвардеец“, че постигна огромен успех.
Хорово, в един глас войската го провъзгласи за
Питу слезе от коня, облян в пот и опиянен от гордост, и щом нозете му докоснаха земята, поздравленията заваляха отвред.
Ала той търсеше сред тълпата очите на Катрин.
Изведнъж гласът на девойката звънна в ушите му.
Нямаше нужда Питу да отива при Катрин, Катрин бе дошла при него!
Триумфът беше неописуем.
— Е, какво! — рече тя с усмивка, която контрастираше с бледото й лице. — Господин Анж, не ни казвате нищо, а? Възгордели сте се, защото сте велик генерал…
— О, не! — извика Питу. — О! Добър ден, госпожице!
После погледна госпожа Бийо:
— Имам честта да ви поздравя, госпожо Бийо.
И отново се обърна към Катрин:
— Госпожице, лъжете се, аз не съм велик генерал, аз съм само един беден момък, воден от желание да служи на родината си.
Тези думи се понесоха по вълните на тълпата и сред буря от овации бяха обявени за възвишени слова.
— Анж — отрони съвсем тихо Катрин, — трябва да говоря с вас.
„Ах! — помисли си Питу. — Ето на.“
Сетне произнесе на глас:
— На вашите заповеди, госпожице Катрин.
— Елате след малко с нас във фермата.
— Добре.
И покланяйки се почтително, Питу се отдалечи, обещавайки си да бъде непреклонен пред съблазните на девойката.
69.
Медът и пелинът
Катрин се бе погрижила да бъде сама с Питу въпреки присъствието на майка си.
Добрата госпожа Бийо беше открила любезни приятелки, които следваха коня й, поддържайки разговора, а Катрин, дала коня си на една от тях, се връщаше пеша през гората заедно с Питу, който бе избягал от триумфа си.
Подобен род нагласени неща не учудват никого на село, където тайните губят от значимостта си поради добронамереността, която всички проявяват един спрямо друг.
Намериха за естествено, че Питу има да говори с госпожа и госпожица Бийо, може би дори не го и забелязаха.
Този ден всеки бе намерил нещо за себе си в тишината на гъстите сенки. Всичко, което е слава или щастие, се приютява под столетните дъбове в горските усои.
— Ето ме, госпожице Катрин — рече Питу, когато се уединиха.
— Защо толкова дълго не се появявахте във фермата? — попита Катрин. — Това е лошо, господин Питу.
— Ами — отвърна удивен момъкът — вие добре знаете, госпожице…
— Нищо не знам… Това е лошо.
Питу стисна устни, противно му беше да гледа как Катрин лъже.
Тя се усети. Впрочем обикновено погледът на Питу бе прям и предан; този път очите му бягаха настрани.
— Всъщност, господин Питу — поде девойката, — имам да ви казвам нещо друго.
— А! — възкликна той.
— Онзи ден, в къщата, където ме видяхте…
— Къде съм ви видял?
— Ах! Чудесно знаете.
— Знам.
Тя поруменя.
— Какво правехте там? — попита го.
— Значи ме познахте? — рече той с мек и тъжен упрек.
— Отначало не, но после — да.
— Как така после?
— Понякога човек е разсеян. Върви, без да си дава сметка, сетне мисли.
— Разбира се.
Катрин замълча, Питу също; и двамата имаха твърде много неща да премислят, за да говорят открито.
— В края на краищата — продума девойката — вие ли бяхте?
— Да, госпожице.
— Ама какво търсехте там? Не се криехте, нали?
— Да се крия? Не. Защо да се крия?
— О! Любопитството…
— Госпожице, аз не съм любопитен.
Тя тропна нетърпеливо с малкия си крак.
— Във всеки случай вие бяхте там и това не е обичайно място за вас.
— Госпожице, видяхте, че четях.
— Знам ли…
— Щом сте ме видели, би трябвало да знаете.
— Действително ви видях, ала бегло. И… какво четяхте?
— „Съвършеният национален гвардеец“.
— Какво е това?
— Една книга, по която изучавам военна тактика, за да я показвам на хората си. А за да се учи, сама разбирате, госпожице, нужно е усамотение.
— Вярно е наистина. И там… в окрайнините на гората нищо не ви смущава.
— Нищо.
Отново мълчание. Госпожа Бийо и жените продължаваха да вървят.
— Когато учите така — подхвана Катрин, — дълго ли учите?
— Понякога по цели дни, госпожице.
— Тогава сте стояли много дълго там? — извика рязко тя.
— Много дълго.
— Странно, че не съм ви видяла на отиване — каза му.
Катрин лъжеше, и то така дръзко, че на Питу му се прищя да я изобличи; но той бе срамежлив с нея; беше влюбен, следователно плах. Всички тези недостатъци му придаваха едно качество, благоразумие.
— Бил съм заспал — рече. — Това се случва понякога, когато много си работил с главата.
— Ето на, а докато сте спали, аз съм минала през гората, за да съм на сянка. Отивах… отивах при стените на павилиона.
— А! — възкликна Питу. — На павилиона ли?… Какъв павилион?
Катрин отново поруменя. Беше прекалено неестествено този път, за да му повярва.
— Павилионът на Шарни — поясни, правейки се на спокойна. — Там расте най-добрата тлъстига в този край.
— Сигурно!
— Изгорих се с лугата и имах нужда от листа.
