други около игра на дама, начертана с бял тебешир, и най-накрая трети — пред множеството правилно издълбани дупки, в които топчето се спираше, носейки печалба на този, който го бе търкулнал.
В същото време, докато учениците играчи, отличени от съседите, чиито редки прозорци гледаха към площада, със званието негодници и които, общо взето, бяха с панталони, скъсани на коленете, и дрешки, пробити на лактите, се спираха на площада, човек можеше да види онези, които наричаха разумни ученици и по думите на клюкарките трябвало да бъдат гордост и радост за своите родители, да се отделят от масата и по различни пътища с бавна крачка, издаваща съжалението им, да пристигат с кошница в ръка в бащината къща, където ги очакваше филия с масло или с конфитюр, предназначена да ги обезщети за игрите, от които току-що се бяха отказали. Те съответно носеха жакети в твърде добро състояние и безупречни панталони, което ги правеше, редом с толкова хваленото им послушание, обект на подигравки и дори на омраза от страна на техните не така спретнати и най-вече по-малко дисциплинирани другари.
Освен тези две класи, които определихме като ученици играчи и разумни ученици, съществуваше и трета, която ще обозначим с името мързеливи ученици — тя не излизаше почти никога заедно с другите, било за да играе на площада пред замъка, било за да се прибере в бащината къща, защото тази злочеста класа едва ли не постоянно бе задържана подир часовете; което ще рече, че докато останалите, приключили със своите преводи и съчинения, играеха на пумпал или ядяха филии, мързеливите биваха приковавани пред пюпитрите, за да се преборят с преводите и съчиненията, които не бяха направили по време на часовете, когато при това тежестта на прегрешението им не добавяше към задържането по- голямото наказание — удари с камшик, с пръчки или с многожилен камшик.
Ако тръгнехме, за да влезем отново в клас, обратно по посока на пътя, който учениците току-що бяха извървели, за да излязат, щяхме, криввайки по уличка, която благоразумно минаваше близо до овощната градина и извеждаше в просторния двор, служещ за прекарване на междучасията, та щяхме, казваме, влизайки в този двор, да чуем силен и тежко наблягащ глас да отеква от височината на стълба, докато един ученик, когото нашата безпристрастност на историк ни кара да причислим към третата класа, сиреч към мързеливите, слизаше стремително по стъпалата, правейки с раменете движения, каквито използват магаретата, за да хвърлят своите ездачи, а учениците, получили удар с многожилен камшик, за да намалят болката.
— Ах, невернико! Ах, малък афореснико! — редеше гласът. — Ах, змийче! Махни се, върви си!
— О, добри ми господин Фортие, простете ми — неизменно отговаряше по стълбите един умоляващ глас, — нима си струва да изпадате в подобен гняв от една злощастна малка езикова грешка и няколко неправилни израза, както вие наричате това!
— Три варваризма11 и седем солецизма12 в съчинение от двайсет и пет реда! — отвръщаше, повишавайки се отново, разяреният глас.
— Така е днес, господин абат. Съгласен съм, четвъртък ми е лош ден. Но ако утре случайно съчинението ми е добро, няма ли да ми простите днешния лош късмет? Кажете, господин абат.
— Три години вече в дните за съчинения ти ми повтаряш едно и също, мързеливецо! А изпитът е определен за първи ноември и аз, който по молба на твоята леля Анжелик, допуснах слабостта да приема да те направя кандидат за свободната в този момент стипендия за семинарията в Соасон, ще бера срама да видя как връщат мой ученик и да чуя да разгласяват навсякъде: „Анж Питу е магаре,
Бързаме да поясним, за да може благосклонният читател да му отдаде вниманието и интереса, които заслужава, че Анж Питу, чието име абат Фортие току-що така живописно латинизира, е героят на тази история.
— О, добри ми господин Фортие! Скъпи учителю! — мълвеше ученикът в отчаяние.
— Аз твой учител! — извика абатът, дълбоко унизен от обръщението. — Благодаря на Бога! Повече не съм твой учител, а ти не си ми ученик. Отричам се от теб, не те познавам. Бих искал никога да не съм те виждал. Забранявам ти да ме наричаш по име и дори да ме поздравяваш.
— Господин абат — настоя нещастният Питу, за когото, изглежда, бе особено важно да не се кара със своя учител, — умолявам ви, не преставайте да се интересувате от мен заради едно осакатено съчинение.
— А! — възкликна абатът, изкаран извън себе си от тази молба, слизайки по първите четири стъпала, докато със също такова движение Анж Питу се спусна по последните четири и излезе на двора. — О! Ти се мъчиш да проявяваш здрав разум, а не можеш да направиш едно съчинение. Пресмяташ силата на търпението ми, а не умееш да различиш именителен падеж от допълнение!
— Господин абат, вие бяхте толкова добър към мен — отговори употребяващият варваризми, — че трябва да кажете само една дума на монсеньор епископа, който ни изпитва.
— Да излъжа против съвестта си, клетнико!
— Ако е за да извършите едно благородно дело, господин абат, милозливият Бог ще ви прости.
— Никога! Никога!
— И после кой знае? Изпитващите може би няма да бъдат прекалено строги с мен, както не бяха спрямо Себастиен Жилбер, моя млечен брат, миналата година, когато се състезаваше за стипендията в Париж. Все пак, ей Богу, той допускаше езикови грешки, макар че беше само тринайсеттодишен, а аз съм на седемнайсет.
— А, ето кое например е глупаво — рече абатът, изминавайки последните стъпала и излизайки на свой ред с камшика си в ръка, докато Питу поддържаше между себе си и своя учител първоначалната дистанция. — Да, казвам глупаво — добави той, като скръсти ръце и се взря с възмущение в ученика си. — Ето колко струват уроците ми по диалектика! Трикратно животно! Значи добре си запомнил, няма що, максимата:
— Да, а също така защото е син на господин Оноре Жилбер, който има осемнайсет хиляди ливри рента от хубави земи само в землището на Писльо — отвърна с плачевна нотка логикът.
Абат Фортие изгледа Питу със стиснати устни и смръщени вежди.
— Това е по-малко глупаво — изръмжа той след миг на мълчание и размисъл… — Въпреки че е само привидно правдоподобно и необосновано.
— О! Ако бях син на човек, който има рента от десет хиляди ливри! — въздъхна Анж Питу, който бе решил, че неговият отговор е направил известно впечатление на преподавателя му.
— Да, но не си. В замяна на това ти си невежа, както глупакът, за когото говори Ювенал17. Кощунствен цитат — абатът се прекръсти, — ала не по-малко подходящ:
— Проклятие, аркадец — отвърна Анж Питу, възправяйки се с величието на гордостта.
— А след това?
— След кое?
— Аркадия е била страната на магаретата и при древните, както и при нас,
— Не бих искал това да се разбира така — възпротиви се Питу, — най-вече е било далеч от мисълта ми, че строгият ум на моя достоен учител би могъл да се принизи чак до сатирата.
