Анж Питу

Абат Фортие го изгледа за втори път с не по-слабо внимание от първия.

— Честна дума! — прошепна той, поомекнал от ласкателния подход на ученика си. — Има моменти, когато можеш да се закълнеш, че този тъпак е по-малко глупав, отколкото изглежда.

— Хайде, господин абат — каза Питу, който, и да не беше чул думите на учителя, бе доловил завръщането на израза на опрощение на лицето му, — простете ми и ще видите какво хубаво съчинение ще направя утре.

— Е, добре, съгласих се — рече абатът, като затъкна в знак на примирие камшика в пояса си и се приближи до Питу, който, благодарение на тази демонстрация на миролюбивост, реши да остане на мястото си.

— О, благодаря! Благодаря! — извика ученикът.

— Ама почакай и не ми благодари толкова бързо. Да, прощавам ти, но при едно условие.

Питу наведе глава и тъй като беше в ръцете на достопочтения абат, зачака със смирение.

— Ако отговориш без грешка на един мой въпрос, ще ти простя.

— На латински ли? — измънка Питу с безпокойство.

— Latine — отвърна учителят.

Ученикът изпусна дълбока въздишка.

После настъпи моментен промеждутък, през който радостните викове на момчетата, играещи на площада пред замъка, стигнаха до неговите уши.

Изплъзна му се въздишка, още по-дълбока от първата.

— Quid virtus? Quid religio?21 — попита абатът.

Тези думи, произнесени със самоувереността на педагог, отекнаха в ушите на бедния Питу като тръбата на ангела на Страшния съд. Притъмня му пред очите и интелектът му направи за миг такова усилие, че той осъзна възможността да полудее.

При все това този умствен труд, колкото и жесток да беше, не водеше до никакъв резултат и поисканият отговор трябваше да бъде чакан безкрайно. Тогава се чу продължителният шум от поемането на щипка тютюн, смръкнат бавно от ужасния следовател.

Питу виждаше ясно, че не може повече да мълчи.

— Nescio22 — изрече той, надявайки се, че като признае незнанието си, невежеството му ще бъде извинено.

— Ти не знаеш какво е добродетел! — изкрещя абатът, задушавайки се от гняв. — Ти не знаеш какво е религия!

— Знам го добре на френски — отговори Анж, — но не на латински.

— Тогава върви в Аркадия, juvenis! Всичко е свършено, нещастнико!

Питу бе така смазан, че не направи и крачка, за да избяга, макар абат Фортие да бе извадил камшика от пояса си с такова достойнство, с каквото един армейски генерал би измъкнал сабята си от ножницата в момента на битката.

— Но какъв ще стана аз? — проплака бедното дете, отпускайки ръце в отчаяние. — Какъв ще стана аз, ако загубя надеждата да вляза в семинарията?

— Стани какъвто можеш, Бога ми! Все ми е едно.

Горкият абат бе толкова разярен, че почти ругаеше.

— Ама вие не знаете, че леля ми ме мисли вече едва ли не за абат.

— Е, какво пък! Ще разбере, че не си достатъчно годен дори за клисар.

— Но, господин Фортие…

— Казвам ти да си вървиш — limina linguae23.

— Така да бъде! — каза Питу като човек, който взема мъчително решение, ала в края на краищата го взема. — Бихте ли ме оставили да си прибера пюпитъра24? — попита той, надявайки се, че в този миг на отсрочка сърцето на абат Фортие ще се изпълни с по-милостиви чувства.

— Разбира се — отвърна учителят, — пюпитъра и всичко, което съдържа.

Питу се изкачи вяло обратно по стълбите, тъй като класната стая беше на първия етаж. Той влезе вътре, където, събрани около голяма маса, четирийсетина ученици се правеха, че работят, отвори предпазливо своя пюпитър, за да провери дали всички обитатели бяха на мястото си, и като го повдигна внимателно, което доказваше неговата загриженост за съдържимото, пое с бавна и отмерена крачка по коридора.

На най-горното стъпало стоеше абат Фортие с протегната ръка, сочеща стълбите с края на камшика.

Трябваше да мине под раздвоените краища на това оръдие на унижението. Анж Питу се направи на толкова смирен и толкова малък, колкото можа. Което не попречи да получи едно сетно шибване с инструмента, на който абатът дължеше най-добрите си ученици и чието използване, макар и по-често и продължително върху Питу, отколкото върху когото и да било друг, бе имало, както се вижда, един така посредствен резултат.

Докато Анж Питу, избърсвайки последната си сълза, се отправя с пюпитъра на главата си към Пльо — квартал на града, където живее леля му, нека кажем няколко думи за неговата физика и за миналото му.

2.В която се доказва, че една леля не винаги е майка

По времето, когато започва тази история, Луи-Анж Питу, както сам бе казал в своя диалог с абат Фортие, беше на седемнайсет години и половина. Той бе източено и слабо момче, с жълтеникави коси, червени бузи и очи, наподобяващи син фаянс. Цветът на свежата и невинна младост се разливаше по широката му уста, чиито дебели устни разкриваха, отваряйки се извън мяра, два съвършено пълни реда грамадни зъби — за онези, с които бяха предназначени да делят обяда. На края на дългите му кокалести ръце висяха солидно прикачени длани, масивни като бухалки за пране; краката му, поносимо криви, с колене колкото детски главички, които издуваха тесните черни панталони, бяха с огромни ходила, при все това разположени удобно в обувки от телешка кожа, порижавели от употреба — такъв беше, облечен в един вид износена дреха от кафяв серж, нещо средно между моряшка куртка и риза, описан точно и безпристрастно, бившият питомец на абат Фортие.

Остава ни да го екипираме в умствено отношение.

Анж Питу бе осиротял на дванайсетгодишна възраст, когато бе имал нещастието да загуби майка си, чийто единствен син беше. Това ще рече, че от смъртта на баща му, настъпила преди той да достигне съзнателна възраст, Анж, обожаван от бедната жена, бе правил каквото си пожелае, което силно го бе укрепило физически, но за сметка на умственото му развитие. Роден в очарователно селце, наречено Арамон, разположено на една левга от града сред горите, първите му разходки бяха, за да проучи родната гора, и първото приложение на неговата интелигентност бе да обяви война на животните, които я обитаваха. Резултатът от това приложение, насочено към една-едничка цел, бе, че на десет години Анж Питу се изявяваше като забележителен бракониер и първоразряден птицеловец, и то почти без труд и най- вече без уроци, по силата единствено на онзи инстинкт, дарен от природата на хората, родени сред горите, същия, който е дала и на животните. Така нито една пътечка на горски или полски зайци не му беше чужда. На три левги наоколо нито една баричка25 не бе убягнала от неговото зорко око и навсякъде се срещаха следи от кривия му нож върху дърветата, годни за направа на свирки за примамване на птици. Вследствие на тези непрестанно повтаряни упражнения Питу стана извънредно як.

Благодарение на дългите си ръце и на изпъкналите колене, които му позволяваха да обхваща и най- дебелите стволове, той се катереше по върхарите, за да достигне и най-високите гнезда с ловкост и увереност, които извикваха възхищение у неговите другари и които на друга географска ширина, по-близка до екватора, биха му спечелили уважението на маймуните в този лов със свирка, толкова привлекателен дори за големите, при който ловецът примамва птиците към дърво, намазано с клей, имитирайки крясъка на