— За мен ли, госпожице, как така?
— О, Боже! Господин Питу, ако не бъде открит покровителят ви, ще се наложи да ви се търси друг.
— Значи не ме бива да се справям с писмената работа във фермата? — въздъхна Питу.
— Напротив, господин Анж, мисля, че писмената работа във фермата не е подходяща за вас. С образованието, което сте получили, вие можете да постигнете нещо по-добро.
— Не знам какво бих постигнал. Но знам, че не искам да постигам нищо, ако трябва да го правя чрез господин Дьо Шарни.
— И защо ще откажете неговото покровителство? Брат му, граф Дьо Шарни, е, както изглежда, чудесно поставен в двора и се е оженил за лична приятелка на кралицата. Той ми каза, че ако би ми било приятно, ще ви издейства място в службата за габела82.
— Много съм ви задължен, госпожице, ала вече ви заявих, че съм си добре така, както съм в момента, и поне докато баща ви не ме отпрати, ще остана във фермата.
— И защо, по дяволите, ще те отпращам? — избоботи един гърлен глас, в който Катрин, потрепервайки, позна гласа на баща си.
— Скъпи Питу — прошепна девойката, — не споменавайте господин Изидор, моля ви.
— Ей! Ама отговори де.
— Ами… Не знам — отвърна момъкът, силно объркан, — може би смятате, че не съм достатъчно учен, за да ви бъда полезен.
— Не си достатъчно учен! След като смяташ съвсем не зле и четеш така, че да натриеш носа на нашия учител, който при това се мисли за голям духовник. Не, Питу, добрият Бог води при мен хората, които влизат в дома ми, и веднъж влезли, те остават толкова, колкото е угодно на добрия Бог.
Получил това уверение, Анж се прибра във фермата; но макар и то да бе категорично, изобщо не беше достатъчно. Във времето между излизането му и връщането у него бе настъпила огромна промяна. Той бе загубил нещо, което, веднъж загубено, повече не се намира — това бе доверието в самия себе си. Така че, противно на навиците си, спа зле. Мислеше за книгата на доктор Жилбер; тя бе главно против благородниците, против злоупотребите на привилегированата класа, против малодушието и низостта на онези, които й се подчиняваха. Стори му се, че започва постепенно да разбира тези хубави неща, написани в нея, и си обеща, щом стане светло, да препречете само за себе си и съвсем тихо шедьовъра, който бе чел на висок глас пред всички.
Ала тъй като беше прекарал безсънна нощ, Питу се събуди късно.
Все още не бе решил дали да осъществи плана си. Беше седем часът; арендаторът трябваше да се прибере чак в девет. Впрочем, дори и да се върнеше, несъмнено щеше да одобри това занимание, което самият той бе препоръчал.
Анж слезе по малка външна дървена стълба и седна на една пейка под прозореца на Катрин. Случайността ли го бе довела точно тук, или момъкът познаваше този прозорец и тази пейка?
Все едно, Питу, преоблечен във всекидневния си костюм, за който не бе имало време да бъде подменен и който се състоеше от черния панталон, дългата зелена риза и порижавелите обувки, извади брошурата от джоба си и започна да чете.
Не бихме дръзнали да кажем, че в началото очите на читателя не се извръщаха от време на време крадешком към прозореца; но тъй като прозорецът, обрамчен с латинки и грамофончета, не позволяваше да се види фигурата на девойката, най-накрая очите на Питу се втренчиха в книгата.
Вярно е, че понеже почти не обръщаше страниците и колкото по-вглъбен изглеждаше, толкова по-малко ръката му се докосваше до тях, то би могло да се помисли, че умът му е другаде и че той бленува, вместо да чете.
Изведнъж му се стори, че върху разтворената брошура, осветявана от утринното слънце, пада сянка. Тази сянка, прекалено плътна, за да е от облак, можеше да бъде само от някое непрозрачно тяло — има обаче непрозрачни тела, които са така очарователни за гледане, че Анж бързо вдигна глава, за да види кое е това, което му закрива слънцето.
Момъкът се мамеше. Действително едно непрозрачно тяло му отнемаше светлината и топлината, която Диоген си поискал от Александър83. Ала наместо очарователно, тъкмо обратното, непрозрачното тяло представляваше твърде неприятна гледка.
То беше на четирийсет и пет годишен мъж, още по-висок и по-слаб от Питу, облечен в дреха, износена почти колкото неговата, който, навел се над рамото му, четеше явно с любопитство, равно по сила на разсеяността на младежа.
Питу бе смаян. Една приветлива усмивка се изписа на устните на мъжа в черно и разкри уста, в която бяха останали четири зъба, два отдолу и два отгоре, кръстосани и заострени като бивни на глиган.
— Американско издание — каза мъжът с носов глас, — формат ин октаво84: „За независимостта на човека и свободата на нациите“, Бостън, 1788 година.
Питу го гледаше с нарастващо учудване, така че когато мъжът спря да говори, очите на момъка едва не бяха изскочили от орбитите си.
— Бостън, 1788 година. Така ли, господине? — повтори той.
— Това е трактатът на доктор Жилбер — рече черният мъж.
— Да, господине — отвърна вежливо Питу.
И стана, защото бе слушал, че е неучтиво да говориш седнал пред човек, който те превъзхожда; а във все още наивното съзнание на Анж всеки мъж имаше правото да заяви своето превъзходство над него.
Ала изправяйки се, забеляза откъм прозореца нещо розово и движещо се да му хвърля поглед. Това нещо бе госпожица Катрин. Девойката го гледаше по странен начин и му правеше чудновати знаци.
— Ако не е недискретно, господине — поде човекът в черно, който, стоейки с гръб към прозореца, бе съвършено чужд на ставащото, — на кого принадлежи тази книга?
И той посочи с пръст, но без да я докосва, брошурата, която Питу държеше в ръцете си.
Момъкът щеше да каже, че книгата принадлежи на господин Бийо, когато до ушите му достигнаха, промълвени с почти умоляващ глас, думите:
— Кажете, че е ваша.
Черният мъж, който цял бе станал поглед, не чу тези думи.
— Господине — произнесе величествено Анж, — тази книга е моя.
Човекът в черно вдигна глава, защото забеляза, че от време на време учуденият поглед на Питу се разминава с неговия, за да се впери на съвсем друго място. Той видя прозореца, но Катрин бе предугадила движението му и, бърза като птичка, бе изчезнала.
— Какво току поглеждате нагоре? — попита черният мъж.
— А, така, господине! — подхвърли Питу, усмихвайки се. — Позволете ми да отбележа, че сте прекалено любопитен.
— Значи твърдите — подхвана разпитващият, без изобщо да изглежда впечатлен от това доказателство за ученост, което току-що бе дал Питу с намерението да демонстрира, че стои по-високо, отколкото бе показал отначало, — та значи твърдите, че тази книга е ваша?
Момъкът извърна очи така, че прозорецът се намери в полезрението му. Главата на Катрин се появи отново и му направи утвърдителен знак.
— Да, господине — отвърна Питу. — Ще желаете ли да я прочетете?
— Господине — каза човекът в черно, — вие ми изглеждате много над съсловието, за което говори облеклото ви:
— Какво! Арестувате ме? — възкликна с върховно изумление Питу.
— Да, господине, и ви моля да ме последвате.
Анж погледна този път не нагоре, а около себе си, и забеляза двама сержанти, които чакаха заповедите на черния мъж; те сякаш бяха изскочили изпод земята.
— Да съставим протокола, господа — нареди мъжът.
Единият сержант върза ръцете на Питу с въже и взе в своите книгата на доктор Жилбер.
После завърза Питу за една халка под прозореца.
