— Не — поклати глава Питу.
— Тогава ще ме придружите в неделя на танците и ще видите как танцува господин Дьо Шарни. Той танцува най-добре от всички младежи в околността.
— Кой е този господин Дьо Шарни? — поинтересува се Питу.
— Собственикът на замъка в Бурсон.
— И ще танцува в неделя?
— Естествено.
— И с кого?
— С мен.
Сърцето на Питу се сви, без да разбере защо.
— Значи, искате да бъдете хубава, за да танцувате с него? — каза той.
— За да танцувам с него, за да танцувам с другите, за да танцувам с всички.
— С изключение на мен.
— А защо не и с вас?
— Защото аз не умея да танцувам.
— Ще се научите.
— Ах, ако поискате да ми покажете вие, госпожице Катрин, ще се науча много по-добре, отколкото ако гледам господин Дьо Шарни, уверявам ви!
— Ще видим — усмихна се девойката. — А сега вече е време за лягане. Лека нощ, Питу.
— Лека нощ, госпожице Катрин.
Имаше и добро, и лошо в онова, което госпожица Бийо каза на Питу — доброто бе, че беше издигнат от пастир до книговодител; лошото бе, че той не знаеше да танцува, а господин Дьо Шарни знаеше; по думите на Катрин дори танцувал по-хубаво от останалите.
Цяла нощ Анж сънува, че гледа как танцува господин Дьо Шарни и че той танцува много зле.
На следващия ден се захвана за работа под напътствията на Катрин и бе поразен от откритието, което направи — колко приятно било ученето с някои учители. Само за два часа бе усвоил работата си напълно.
— Ах, госпожице! — възкликна той. — Ако вие ми бяхте преподавали латински вместо абат Фортие, сигурен съм, че нямаше да допускам варваризми.
— И щяхте да учите за абат?…
— И щях да уча за абат — кимна Питу.
— И щяхте да бъдете затворен в една семинария, където жена не би могла да влезе никога…
— Виж ти — рече момъкът, — въобще не съм помислял за това, госпожице Катрин… Предпочитам да не съм абат!…
В девет часа господин Бийо се върна; той бе излязъл, преди Питу да бе станал. Всяка сутрин в три арендаторът наглеждаше излизането на конете и на коларите си; после обикаляше по нивите чак до девет, за да види дали всички разбойници са по местата си и дали всеки върши своята работа; в девет се прибираше, за да закуси, и в десет тръгваше отново; в един обядваха и следобедът, както и утринните часове, минаваше в грижи за имота. Така че делата на Бийо вървяха от добре по-добре. Както бе казал, той имаше шейсет арпана на слънце и хиляда луидора на сянка. А и най-вероятно, ако се пресметнеше точно, ако Питу направеше тази сметка, без да е прекалено разсеян от присъствието на госпожица Катрин или от спомена за нея, щяха да се открият няколко луи и няколко арпана земя свръх онова, което бе признал простодушният Бийо.
По време на закуската арендаторът предупреди момъка, че първото четене на съчинението на доктор Жилбер ще стане на по-следващия ден в плевнята, в десет часа сутринта.
Питу плахо отбеляза, че в десет започва литургията, ала земеделецът отвърна, че тъкмо затова е избрал този час, за да изпита работниците си.
Вече споменахме, че Бийо бе философ.
Той мразеше свещениците, на които гледаше като на апостоли на тиранията, и намирайки сгоден случай да издигне олтар срещу олтара, с охота се възползваше.
Госпожа Бийо и Катрин се осмелиха да направят няколко възражения, но арендаторът отговори, че ако искат, те могат да отидат на литургия, защото религията е създадена за жените; що се отнасяше до мъжете обаче, бе категоричен — трябваше или да изслушат четенето на съчинението на доктора, или да напуснат къщата му.
Философът Бийо бе истински деспот в дома си; единствено Катрин имаше привилегията да надига глас срещу решенията му; ала ако тези решения бяха окончателни в ума на арендатора, което той показваше със смръщване на вежди, девойката замълчаваше подобно на останалите.
Само че този път Катрин реши да използва обстоятелството в интерес на Питу. Ставайки от масата, тя обърна внимание на баща си, че Питу е твърде зле облечен, за да може да каже всички хубави неща, които трябва да каже на по-следващия ден, и да играе ролята на учител, понеже именно той щеше да обучава, и че учителят не бива да има за какво да се черви пред своите ученици.
Бийо упълномощи дъщеря си да се разбере за облеклото на Питу с господин Дюлороа, шивач във Виле- Котре.
Катрин имаше право — новите дрехи не бяха въпрос на лукс за бедния Анж. Панталонът, който носеше, бе същият, дето му беше поръчал преди пет години доктор Жилбер, и от прекалено дълъг бе станал прекалено къс, но все пак — трябва да го признаем — под грижите на госпожица Анжелик бе удължаван с по два палеца на година. Колкото до жакета, той не съществуваше вече повече от две години и бе заменен с ризата от серж, с която нашият герой се представи на читателите ни в първите страници на тази история.
Питу никога не бе помислял за тоалета си. Огледалото беше нещо непознато при госпожица Анжелик; и понеже изобщо нямаше, както красивия Нарцис, изначално предразположение да се влюби в себе си, момъкът никога не се бе сещал да се огледа в изворите, край които залагаше капаните си за птици.
Ала от мига, в който госпожица Катрин му бе предложила да я придружи на танците, от мига, в който бе станало въпрос за господин Дьо Шарни, този елегантен кавалер, от часа, когато историята за бонетата, чрез които девойката разчиташе да се направи още по-хубава, се бе изсипала в ухото му, Питу се беше огледал в едно стъкло и натъжен от окаяността на дрехите си, се бе запитал по какъв начин и той би могъл да прибави нещо към природните си предимства.
За жалост въобще не бе в състояние да си отговори на този въпрос. От дрехите му лъхаше на вехто. За нови обаче трябваха пари, а през целия си живот момъкът не бе притежавал и едно дение.
Питу знаеше, че при състезанията с флейти или със стихове пастирите се увенчават с венци от рози; но с право смяташе, че подобна корона, колкото и да отива на лицето му, само би подчертала мизерността на облеклото му.
Така че бе изненадан доста приятно, когато в неделя, в осем часа сутринта, докато размишляваше върху начините да разхубави личността си, влезе Дюлороа и остави на един стол дреха и панталон в небесносин цвят, заедно с бяла жилетка на розови райета.
В същото време пристигна шивачка и сложи на друг стол една риза и една вратовръзка — ако ризата се окажеше по мярка, бе й наредено да ушие още половин дузина.
Това бе часът на изненадите — след шивачката се появи шапкарят. Той донесе една малка триъгълна шапка най-нов фасон, придаваща изисканост и елегантност, от най-добрите, които се правеха при господин Корню, първия шапкар на Виле-Котре.
Освен това бе натоварен от обущаря да постави в краката на Питу един чифт обувки със сребърни токи, изработени специално за него.
Момъкът не можеше да дойде на себе си. Не можеше да повярва, че всичките тези богатства му принадлежат. Дори в най-невероятните си мечти не бе дръзвал да си пожелае подобен гардероб. Сълзи на признателност навлажниха клепачите му и той успя само да прошепне: „О, госпожице Катрин! Госпожице Катрин! Никога не ще забравя това, което сторихте за мен.“
Всичко му стоеше чудесно, сякаш бе правено по мярка — единствено обувките бяха наполовина по- малки. Господин Лодро, обущарят, бе взел мярка по крака на сина си, който бе с четири години по-голям от Питу.
