униние, тръшвайки се на своето любимо кресло.
В действителност „Той е загубен!“ не значеше нищо друго освен „Аз съм загубена!“.
Опасността беше неминуема. Старата мома взе последно решение — тя стана, сякаш пружина я вдигна на крака, и изтърча при абат Фортие, за да му иска обяснение и най-вече за да опита в разговор на четири очи да направи едно сетно усилие.
Питу проследи леля си с поглед чак до прага; когато тя изчезна, той се приближи на свой ред до вратата и я видя да се упътва с бързина, каквато не би заподозрял у нея, към улица „Соасон“. От този момент вече нямаше никакви съмнения за намеренията на госпожица Анжелик — убеден беше, че отива при неговия учител.
Това означаваше най-малко четвърт час спокойствие. Питу помисли как да използва този четвърт час, който Провидението му даряваше. Събра остатъците от обяда на леля си, за да нахрани гущерите си, улови две-три мухи за мравките и жабите; после, отваряйки последователно килера и шкафа, се зае да нахрани себе си, понеже със самотата апетитът му се бе възвърнал.
След като свърши всичко това, той се настани да дебне при вратата, за да не може по никакъв начин да бъде изненадан от завръщането на втората си майка.
Госпожица Анжелик се титулуваше втора майка на Питу.
Докато се озърташе на всички посоки, едно хубаво младо момиче мина по уличката, която свързва „Соасон“ с „Лорме“56. Тя бе яхнала кон, натоварен с два коша — единият бе пълен с кокошки, другият с гълъби. Това беше Катрин. Забелязвайки Питу, девойката се спря.
Питу се изчерви по навик, сетне застина със зинала уста, гледайки, сиреч възхищавайки се, защото за него госпожица Бийо бе върховно въплъщение на човешката красота.
Катрин поздрави Питу с леко кимване с глава и пое по пътя си.
Питу отвърна, потръпвайки от доволство.
Тази малка сцена продължи точно толкова време, колкото големият ученик, отдаден изцяло на съзерцанието и все така взиращ се към мястото, където бе стояла госпожица Катрин, изобщо да не забележи леля си, която се връщаше от абат Фортие и изведнъж го хвана за ръката, побледняла от бяс.
Анж, пробуден внезапно от прекрасния си блян вследствие на този електрически шок, който неизменно му причиняваше докосването на госпожица Анжелик, се обърна, плъзна поглед от разгневеното лице на лелята към собствената си ръка и съзря с ужас, че държи грамадна половин филия хляб, върху която се мъдреха два слоя прясно масло и бяло сирене, щедро положени отгоре й.
Госпожица Анжелик нададе вик на ярост, а Питу простена от уплах. Анжелик вдигна свитата си ръка, Питу наведе глава. Анжелик докопа стоящата наблизо дръжка на метла, Питу изтърва филията и побягна без никакви обяснения.
Тези две сърца току-що се бяха обяснили и бяха разбрали, че повече нищо не би могло да съществува помежду им.
Госпожица Анжелик се прибра и затръшна вратата, заключвайки я два пъти. Питу, когото скърцащият звук на ключалката стресна като продължение на бурята, увеличи скоростта.
От този епизод последва един ефект, който госпожица Анжелик съвсем не можа да предвиди и на който Питу сигурно също не се бе надявал.
5.
Един земеделец философ
Питу тичаше, сякаш всички дяволи на ада препускаха по петите му, и за миг се озова извън града.
Завивайки покрай ъгъла на гробището, той почти се блъсна в задницата на един кон.
— Ей, Боже мой! — прозвуча нежен глас, до божа познат на Питу. — Къде сте хукнали така, господин Анж? Едва удържах Каде, толкова ни изплашихте.
— Ах, госпожице Катрин! — извика Питу по-скоро в отговор на собствените си мисли, отколкото на въпроса на девойката. — Ах, госпожице Катрин, какво нещастие, мили Боже! Какво нещастие!
— Исусе! Вие ме плашите — възкликна момичето, спирайки коня си насред пътя. — Какво става, господин Анж?
— Става — поде задъхано Питу, сякаш се готвеше да разбуди тайна за страхотна неправда, — става това, че няма да бъда абат, госпожице Катрин.
Но вместо да реагира по начина, по който той очакваше, госпожица Бийо избухна в силен смях.
— Няма да станете абат? — повтори тя.
— Не — отвърна Питу съкрушено. — Изглежда, че е невъзможно.
— Е, добре! Тогава ще станете войник — каза Катрин.
— Войник ли?
— Разбира се. Не бива да унивате от такова дребно нещо, за Бога! Отначало си помислих, че ще ми съобщите за внезапната смърт на госпожица леля ви.
— Ах! — изрече с чувство Питу. — За мен е все същото, тъй като тя ме изпъди.
— Простете — засмя се Катрин. — Липсва ви удовлетворението да можете да я оплачете.
И се заля в още по-звънък смях, извиквайки отново възмущение у Питу.
— Ама вие не чухте ли, че тя ме изпъди! — произнесе натъртено отчаяният ученик.
— Е, какво пък! Толкова по-добре! — тръсна глава девойката.
— Много сте щастлива, за да се смеете така, госпожице Бийо, и това доказва, че имате приятен характер, щом ядовете на другите не ви правят особено впечатление.
— А кой ви е казал, че ако ви сполети истинска беда, няма да ви съжаля, господин Анж?
— Ще ме съжалите, ако ме сполети истинска беда? Ама вие не знаете, че нямам никакви средства!
— Още по-добре! — рече Катрин.
Питу ни най-малко не бе съгласен с това.
— Ами от какво ще се храня? — каза той. — Все пак трябва да се яде, госпожице. Особено аз, тъй като съм постоянно гладен.
— А не искате ли да работите, господин Питу?
— Да работя ли? И какво? Господин Фортие и леля Анжелик са ми повтаряли стотици пъти, че не съм годен за нищо. Ах! Ако ме бяха дали да чиракувам при някой дърводелец или колар, вместо да се мъчат да ме правят абат! Вижте, госпожице Катрин — махна отчаяно с ръка момчето, — върху мене явно тегне проклятие.
— Уви! — въздъхна със съчувствие девойката, която, като всички останали, знаеше тъжната му история. — Има истина в това, което казвате, скъпи ми господин Анж, но… защо не направите едно нещо?
— Какво? — попита Питу, вкопчвайки се в предложението, идващо от госпожица Бийо, както удавник се хваща за спасителна клонка. — Какво, кажете?
— Вие, струва ми се, имате един покровител.
— Господин доктор Жилбер!
— И бяхте съученик с неговия син, който също бе настанен да учи при абат Фортие.
— Така е и дори неведнъж съм попречвал да бъде натупан.
— Тогава защо не се обърнете към баща му? Той няма да ви изостави.
— Господи! Сигурно щях да го направя, ако знаех какво е станало с него. Но може би баща ви знае, госпожице Бийо, понеже доктор Жилбер е собственик на земите, за които се грижи.
— Чувала съм, че го кара да му изпраща част от арендата в Америка и че влага остатъка при един нотариус в Париж.
— Ах! — възкликна Питу. — В Америка, това е толкова далече.
— Вие ще отидете в Америка? — отвори широко очи девойката, почти уплашена от решителността на Питу.
— Аз ли, госпожице Катрин! Никога! Никога! Не. Ако знаех с какво и къде да се прехранвам, щях да се чувствам много добре във Франция.
— Много добре! — повтори госпожица Бийо.
