първоначалното образование, дето бе получил, или по-скоро не бе получил, и на което дължеше най-малко една трета от налаганите му наказания — а именно неговата естествена слабост към животните.
Знаменитото сандъче, което леля му Анжелик удостояваше с наименованието пюпитър, се беше превърнало благодарение на размерите си и на множеството отделения, с които Питу бе украсил вътрешността му, в някакво подобие на Ноевия ковчег, съдържащо по една двойка от всички катерещи се, пълзящи и хвърчащи твари. Имаше гущери, смокове, лъвски мравки, скарабеи и жаби и тези създания ставаха толкова по-скъпи на Анж, колкото по-често понасяше по причина на тях повече или по-малко строги наказания.
Питу попълваше менажерията си по време на седмичните разходки. Той бе пожелал саламандри — много популярни във Виле-Котре, бидейки герб на Франсоа I, който бе наредил да ги скулптират на всички камини — и беше успял да си ги набави. Само едно нещо го бе накарало силно да се замисли и накрая го беше причислил към нещата, които надхвърляха способността му да ги проумее — че постоянно намира във водата тези влечуги, за които поетите претендират, че живеят в огъня47. Това обстоятелство бе породило у Питу, притежаващ точен ум, дълбоко презрение към поетите.
Собственик на два саламандъра, той се бе захванал да търси хамелеон. Но този път всички издирвания бяха напразни и усилията му не се увенчаха с никакъв резултат. Най-накрая безплодните опити го доведоха до заключението, че хамелеонът не съществува или пък съществува на други географски ширини.
Веднъж решил така, престана да упорства и се отказа от хамелеона.
Другите две трети от наказанията му бяха следствие от онези окаяни солецизми и проклети варваризми, които никнеха в неговите съчинения като бурени в житно поле.
Що се отнасяше до свободните дни — четвъртъците и неделите, в тях Питу продължаваше да навестява баричките и да се отдава на бракониерство. Само че понеже все така растеше, беше се източил пет стъпки48 и четири палеца и бе навършил шестнайсет години, неочаквано се яви едно обстоятелство, което го поотвлече от любимите му занимания.
По пътя за Брюйер-о-Лу е разположено село Писльо, може би същото, дало името си на обаятелната Ан Д’Ейи49, фаворитка на Франсоа I.
Та в това село се издигаше фермата на Бийо и на прага на тази ферма случайно стоеше почти всеки път, когато Питу минаваше оттам, едно мило момиче на седемнайсет-осемнайсет години, свежо и жизнерадостно, което наричаха с кръщелното му име Катрин, но по-често, по името на бащата, Бийо.
В началото Питу само се покланяше на Бийо, сетне малко по малко се осмели и взе да й се покланя, усмихвайки се. Най-накрая, в един хубав ден, след като се бе поклонил и усмихнал, той се спря и се престраши, целият поруменял, да изрече тази фраза, на която гледаше като на твърде голяма дързост:
— Добър ден, госпожице Катрин.
Катрин беше добро момиче и прие Питу като стар познат. Наистина си беше старо познанство, защото от две или три години го виждаше да минава покрай фермата поне веднъж седмично. Само че Катрин виждаше Питу, а Питу не виждаше Катрин. То бе, тъй като тогава тя беше на шестнайсет години, а той — едва на четиринайсет. Вече разбрахме какво се случи, когато Питу на свой ред стана на шестнайсет години.
Постепенно Катрин започна да оценява талантите на Питу, понеже той ги споделяше с нея, поднасяйки й най-красивите птици и най-тлъстите зайци. Резултатът беше, че Катрин направи комплименти на Питу, а Питу, който бе особено чувствителен към комплиментите, тъй като рядко му се случваше да получава, се отдаде на очарованието на новото и вместо да продължава, както в миналото, към Брюйер-о-Лу, се спираше на половината път и вместо да запълва деня си със събиране на букови жълъди и поставяне на примки, си губеше времето да обикаля около фермата на Бийо с надеждата да зърне за миг Катрин.
От това последва чувствително намаляване на добива от заешки кожи и почти пълно лишаване от червеношийки и дроздове.
Леля Анжелик взе да мърмори. Питу се оправдаваше, че зайците са станали недоверчиви, а птиците, научили капана, са започнали да пият от гънките на листата и кухините на дървесните стволове.
Едничката утеха на госпожица Анжелик за тази интелигентност на зайците и хитростта на птиците, които отдаваше на прогреса на философията, бе, че нейният племенник ще получи стипендията, ще влезе в семинарията, ще прекара там три години и ще излезе като абат. А да бъде икономка на абат, беше отколешна амбиция на старата набожница.
Тази амбиция не можеше да не се осъществи, защото, веднъж станал абат, Анж Питу нямаше как да не вземе леля си за икономка, най-вече след всичко онова, което бе направила за него.
Единственото, което смущаваше сияйните мечти на бедната стара мома, бе, че когато говореше за това свое упование на абат Фортие, той поклащаше глава:
— Скъпа госпожице Питу, за да стане абат, вашият племенник ще трябва да се посвещава по-малко на естествената история и далеч повече на
— Което ще рече? — недоумяваше леля Анжелик.
— Че той допуска прекалено много варваризми и безчет солецизми — отвръщаше абат Фортие.
Отговор, който потапяше госпожица Анжелик в отчайваща мъглявина.
4.
За влиянието, което могат да имат един варваризъм и седем солецизма върху живота на един човек
Тези подробности бяха необходими на читателя, колкото и интелигентен да предполагаме, че е, за да може да схване ужаса на положението, в което се оказа Питу, озовал се вън от училището.
Провесил едната си ръка, а с другата, крепящ сандъчето на главата си, с ухо, все още тръпнещо от яростните междуметия на абат Фортие, той се запъти към Пльо в едно състояние на съсредоточеност, което не беше нищо друго освен най-висока степен на вцепенение.
Най-накрая в съзнанието му просветна мисъл, заключаваща се в трите думи, които се изплъзнаха от устата му:
— Исусе! Леля ми!
Действително, какво щеше да каже госпожица Анжелик Питу за този провал и рухване на всичките й надежди!
При все това Анж съдеше за плановете на старата мома по начина, по който вярното и умно куче отгатва намеренията на господаря си, сиреч по израза на лицето. Това е средство, драгоценно колкото инстинкта — то никога не лъже. Докато разсъждението, тъкмо обратното, може да бъде изкривено от въображението.
Онова, което произлизаше от разсъжденията на Анж Питу и което бе изтръгнало от гърдите му жалното възклицание, бе, че той разбираше какво недоволство щеше да предизвика съдбовната вест у старата мома. Впрочем момчето познаваше от опит резултата от недоволството на госпожица Анжелик. Само че този път, тъй като причината бе неизмеримо по-сериозна, трябваше да се очакват неизмерими резултати.
Ето с какви терзаещи мисли Питу навлезе в Пльо. Той бе употребил почти четвърт час, за да измине пътя от голямата порта на абат Фортие до началото на тази улица, като разстоянието беше не повече от триста крачки.
В този момент часовникът на църквата удари един часа.
Тогава Анж осъзна, че неговият фатален разговор с абата и скоростта, с която бе изминал разстоянието, го бяха забавили с шейсет минути и че следователно преди трийсет бе изтекъл крайният срок, подир който вече не му се полагаше обяд при леля Анжелик.
Както споменахме, това беше спасителната спирачка, която старата мома бе сложила едновременно пред печалните задържания след часовете и пламенното усърдие на своя племенник. Така тя икономисваше средно на година по шейсетина обяда от клетия Питу.
Но този път онова, което тревожеше закъснелия ученик, не беше мършавият обяд на леля му — толкова мършав, колкото и закуската. Анж имаше твърде голямо сърце, за да забележи, че е с празен стомах.
Съществува едно отвратително наказание, добре познато на ученика, макар и да е мързелив, и това е несправедливото пребиваване в някой затънтен ъгъл след изгонването му от училище. Това е
