задължителната принудителна ваканция, която е заставен да ползва, докато съучениците му отминават, с чанти и книги под мишница, бързащи за всекидневните занятия. В такива дни омразният колеж става почти желан. Ученикът се захваща сериозно с тази голяма работа по съчиненията и преводите, с която никога не се е занимавал и която се върши там в негово отсъствие. Има много общо между ученика, отпратен от учителя си, и отлъчения поради неблагочестие, който вече няма право да влезе в църквата, а изгаря от желание да чуе една литургия.
Ето защо, колкото повече бедният Питу наближаваше дома на леля си, толкова по-кошмарно му изглеждаше пребиваването там. Ето защо за първи път в живота той си представяше, че училището е един земен рай, от който абат Фортие, ангелът погубител, току-що го бе изгонил със своя многожилен камшик вместо с пламенен меч51.
Все пак, макар да вървеше едва-едва, макар да се спираше и спиранията му да ставаха все по- продължителни, необходимо бе поне да стигне до прага на страховитата къща. И Питу стигна до този праг, влачейки нозе и машинално потривайки с ръка шева на панталоните си.
— Ах, лельо Анжелик, аз съм много болен! — проплака нещастното дете, за да се предпази от насмешка и упрек, а може би и за да се опита да събуди състрадание към себе си.
— Добре — каза госпожица Анжелик, — познавам тази болест и лесно ще я излекуваме, премествайки стрелките на часовника с час и половина.
— О, Боже мой, не — отвърна Питу с нотка на горчивина, — защото не съм гладен!
Леля Анжелик бе изненадана и почти обезпокоена: една болест тревожи еднакво и майките, и мащехите — грижовните майки поради опасността за детето, мащехите поради разноските, до които води.
— Какво има тогава, хайде, говори! — настоя старата мома.
При тези думи, макар и произнесени без някакво особено нежно съчувствие, Анж Питу се разплака и трябва да признаем, че гримасата, която направи, преминавайки от жалба към сълзи, беше от най-грозните и неприятните, които могат да се видят.
— О, добричка ми лельо! Случи ми се твърде голямо нещастие — изстена той.
— И какво е то? — попита старата мома.
— Господин абатът ме изпъди! — извика Анж, избухвайки в разтърсващи ридания.
— Изпъди те? — повтори госпожица Анжелик, сякаш не бе разбрала добре.
— Да, лельо.
— И откъде те изпъди?
— От училище.
Риданията на Питу станаха двойно по-силни.
— От училище?
— Да, лельо.
— Завинаги ли?
— Да, лельо.
— Значи няма вече изпити, няма конкурс, няма стипендия, няма семинария?
Риданията на Питу преминаха в рев. Госпожица Анжелик го изгледа така, сякаш искаше да прочете в дъното на сърцето на племенника си причините за неговото изгонване.
— Обзалагам се, че пак сте избягали от училище — каза тя, — обзалагам се, че пак сте ходили да обикаляте около фермата на Бийо. Пфу! И това ми било бъдещ абат!
Анж поклати глава.
— Вие лъжете! — изкрещя старата мома, чийто гняв нарастваше едновременно с придобиването на увереност, че положението е тежко. — Вие лъжете! В неделя са ви видели по Алеята на въздишките с Бийо.
Госпожица Анжелик бе тази, която лъжеше. Ала набожниците неизменно смятат, че им е разрешено да лъжат въз основа на йезуитската максима: „Позволено е да твърдиш неверни неща, за да научиш истината.“
— Не са ме видели на Алеята на въздишките — промълви Анж. — Това е невъзможно. Ние се разхождаме откъм страната на Оранжерията.
— Ах, нещастнико! Значи все пак сте били с нея.
— Но, лельо — подхвана Анж, изчервявайки се, — изобщо не става въпрос за госпожица Бийо.
— Да, наричай я госпожица, за да скриеш нечистата си игра! Аз обаче ще предупредя изповедника на тази глезла!
— Ама, лельо, кълна ви се, че госпожица Бийо не е глезла.
— А! Вие я защитавате, след като сам имате нужда от извинение. Чувате ли се! Няма що! Къде отиваме, Боже мой?… Деца на шестнайсет години!
— Но, лельо, въпреки че ние с Катрин се разбираме, тя винаги ме пъди.
— А, сам паднахте в капана! Ето че сега съвсем свойски я наричате Катрин! Да, тази лицемерка ви пъди… когато я гледат.
— Виж ти! — каза си Питу, внезапно озарен. — Виж ти, наистина, никога не бях си го и помислял.
— А, проумя ли! — рече старата мома, възползвайки се от наивното възклицание на племенника си, за да го убеди в съучастничеството на Бийо. — Но позволи ми аз да се оправя с всичко това. Господин Фортие е неин изповедник. Ще го помоля да те затвори на хляб и вода за петнайсет дни. Колкото до госпожица Катрин, ако й трябва манастир, за да укроти страстта си към теб, какво пък! Ще си го намери! Ще я изпратим в „Сен Реми“52.
Старата мома произнесе последните думи с такава властност и увереност в собственото си могъщество, че накара Питу да потръпне.
— Добричка ми лельо — въздъхна дълбоко той, долепвайки молитвено длани, — вие се лъжете, кълна ви се, ако си мислите, че госпожица Бийо има някакво отношение към моето нещастие.
— Нечестивостта е майка на всички пороци — пресече го назидателно госпожица Анжелик.
— Лельо, повтарям ви, че господин абатът не ме е изпъдил, защото съм порочен. А защото допускам множество варваризми, примесени със солецизми, както той се изразява, които ми отнемат, по неговите думи, всякакъв шанс да взема стипендията за семинарията.
— Всякакъв шанс, казваш? Значи ти няма да получиш тази стипендия, няма да станеш абат и аз няма да бъда твоя икономка?
— Бога ми! Не, лельо!
— И какъв ще станеш тогава? — попита, изплашена, старата мома.
— Не знам. — Питу вдигна жално очи към небето. — Какъвто е угодно на Провидението! — добави смирено.
— На Провидението? А, ето какво било — извика госпожица Анжелик, — завъртели са му главата, бръщолевили са му за нови идеи, втълпили са му принципите на философията.
— Не е това, лельо, защото във философията се навлиза едва в горния курс, а аз не съм изкарал и трети клас.
— Приказваш смешни работи. Аз не ти говоря за тази философия. Говоря за философията на философите, нещастнико! Говоря за философията на господин Аруе53. Говоря за философията на господин Жан-Жак54, за философията на господин Дидро, който написа „Монахинята“55.
Госпожица Анжелик се прекръсти.
— „Монахинята“ ли? Какво е това, лельо? — попита Питу.
— Ти чел ли си го, проклетнико?
— Кълна ви се, че не, лельо!
— Ето защо не изпитваш нужда и не приемаш Църквата.
— Лъжете се, лельо. Църквата не ме приема.
— Ама това дете наистина е едно змийче. Струва ми се, че то ми възразява.
— Не, лельо, просто отговарям.
— О! Той е загубен! — изрече госпожица Анжелик с глас, който издаваше всички признаци на дълбокото
