Питу сведе поглед. Девойката запази мълчание. Това мълчание продължи известно време. Анж бе потънал в блянове, които доста биха изненадали абат Фортие, който бе човек на логиката.
Тези блянове, тръгнали от неясна точка, се бяха прояснили; после се объркаха, макар и бляскави като светкавици, чийто произход е скрит, а източникът им непознат.
В това време Каде бе поел отново и Питу вървеше редом, подпрял се с ръка на единия от кошовете. Колкото до госпожица Катрин, унесла се в мечтания, както, от своя страна, се бе унесъл и Питу, тя бе отпуснала юздите, без да се страхува, че вихрогонът й ще свърне нанякъде. Впрочем по пътя не се срещаха чудовища, а Каде бе от порода, която нямаше нищо общо с конете на Иполит57.
Питу се спря машинално, когато конят закова на място. Бяха стигнали във фермата.
— Я виж, това си бил ти, Питу! — провикна се мъж с мощно телосложение, изправил се достолепно край една бара, от която конят му пиеше вода.
— О, Боже мой! Да, господин Бийо, това съм самият аз.
— Още едно нещастие е сполетяло този беден Питу — рече девойката, скачайки от коня си на земята, без да се безпокои дали полата й, повдигайки се, не е разкрила цвета на жартиерите й. — Леля му го пъди.
— Та какво толкова е направил на дъртата лицемерка? — попита арендаторът.
— Изглежда, че не съм много силен по гръцки — отвърна Питу.
Хвалеше се глупчото! Би трябвало да каже „по латински“.
— Не бил много силен по гръцки — повтори мъжът с широките плещи. — А защо искаш да си силен по гръцки?
— За да обяснявам Теокрит58 и да чета „Илиадата“.
— И за какво ти е да обясняваш Теокрит и да четеш „Илиадата“?
— За да стана абат.
— Бре! — възкликна господин Бийо. — Да не би аз да знам гръцки? Или латински? Или пък френски? Да не би да знам да чета? Или да пиша? Това пречи ли ми да сея, да жъна и да прибирам зърното в хамбара?
— Да, но вие не сте абат, господин Бийо, вие сте земеделец,
— Е, добре! Нима не вярваш, че един земеделец е равен на едно кюре, кажи де, наивен калпазанино? Най-вече когато този земеделец има шейсет арпана земя на слънце и хиляда луидора на сянка.
— Винаги са ме убеждавали, че да бъдеш абат е най-хубавото нещо на света. Вярно е — добави Питу, усмихвайки се с най-приятната си усмивка, — че аз не винаги слушам онова, в което ме убеждават.
— И имаш право, момче. Виждаш, че стихоплетствам не по-зле от някого другиго, когато реша. Струва ми се, че ти притежаваш заложби да станеш нещо повече от абат и че е цяло щастие, дето няма да принадлежиш към това съсловие, особено в този момент. Видиш ли, в качеството си на земеделец разбирам нещичко от време, а времето е лошо за абатите.
— Ами! — рече Питу.
— Да, ще има буря — каза арендаторът. — Повярвай ми. Ти си почтен, ти си учен…
Анж се поклони, извънредно поласкан, че е наречен учен за първи път в живота си.
— Така че можеш да си изкарваш хляба и без това — додаде мъжът.
Като не преставаше да разтоварва пилетата и гълъбите, госпожица Бийо слушаше с интерес завързалия се разговор между Питу и баща й.
— Да си изкарвам хляба — подхвана момчето, — ми изглежда твърде трудно.
— Какво умееш да правиш?
— Какво ли! Мога да залагам капани за птици и да поставям примки. Имитирам доста добре песента на птиците, нали, госпожице Катрин?
— О! Вярно е, той пее като кадънка.
— Да, но всичко това изобщо не е занаят — поклати глава Бийо.
— Та и аз така мисля, по дяволите!
— Ти ругаеш, това е добре.
— Какво? Изругах ли? — сепна се Питу. — Много ви моля да ме извините, господин Бийо.
— О! Няма защо — рече арендаторът. — На мен също ми се случва понякога. Ей, гръм да го тресне! — продължи, поглеждайки към коня си. — Ти ще застанеш ли малко мирно? Тези дяволски першерони60 вечно пръхтят и се въртят насам-натам. Да видим — обърна се той отново към Питу, — ти мързелив ли си?
— Не знам. Никога не съм се занимавал с друго освен с латински, гръцки и…
— И какво?
— И трябва да кажа, че не съм залягал особено.
— Толкова по-добре — заключи Бийо, — това доказва, че още не си толкова оглупял, колкото си мислех.
Питу ококори очи. За първи път чуваше подобен род разсъждения, рушащи всички теории, които бе слушал да се излагат дотогава.
— Питам — наблегна Бийо — дали те мързи от умора?
— О! От умора е съвсем друго — извика Анж. — Не, не, не, бих изминал десет левги, без да се уморя!
— Чудесно, това вече е нещо — усмихна се Бийо, — ако отслабнеш с още няколко либри, ти би могъл да станеш бързоходец.
— Да отслабна — зачуди се Питу, оглеждайки кльощавото си тяло, дългите костеливи ръце и тънките като върлини крака, — струва ми се, че и така съм прекалено слаб, господин Бийо.
— Наистина, приятелю — каза арендаторът, избухвайки в смях, — ти си цяло съкровище.
И отново за първи път Питу бе оценен толкова високо. Изненадите се сипеха една подир друга.
— Чуй ме — рече земеделецът, — питам те дали те мързи да работиш?
— Да работя какво?
— Изобщо да работиш.
— Не знам, никога не съм работил.
Девойката се засмя, но Бийо доби сериозно изражение.
— Тези негодници, свещениците! — викна той, размахвайки големия си юмрук по посока на града. — Ето на какво учат младежта — на безполезност и лентяйство. С какво, питам ви, един подобен юначага би могъл да бъде полезен на своите братя?
— О! Надали с много нещо — рече Питу. — За щастие аз нямам братя.
— Под братя — поясни Бийо — аз разбирам всички хора изобщо. Да не би случайно да искаш да кажеш, че хората не са братя?
— О! Напротив — така е в Евангелието.
— И са равни — добави арендаторът.
— А, това е друго! — отвърна Питу. — Ако бях равен на абат Фортие, нямаше да ме пердаши толкова често с камшика си и с пръчката, ако бях равен на леля си, тя нямаше да ме изпъди.
— Казвам ти, че всички хора са равни — настоя арендаторът, — и ние скоро ще го докажем на тираните.
—
— И доказателството е — продължи Бийо, — че те вземам при мен.
— Вземате ме при вас, скъпи господин Бийо? Не ми ли разправяте подобни работи само за да се подигравате с мен?
— Не. Да видим, какво ще ти трябва, за да преживееш?
— Ами почти три либри хляб на ден.
— А към хляба?
— Малко масло или сирене.
— Е — каза арендаторът, — разбирам, че не си труден за изхранване. Какво пък — ще те изхраним!
