— Какво?
— Детето да има професия.
— И то ще я има, бъдете сигурен, повярвайте на честната дума на Анжелик Питу, господин докторе! — настояваше набожницата с очи, приковани към джоба, чието полюляване следеше.
— Обещавате ли ми?
— Обещавам ви.
— Сериозно, нали?
— Кълна се в Бога! Скъпи ми господин Жилбер, ще дам обет.
И госпожица Анжелик изпъна напред измършавялата си ръка.
— Е, добре, така да бъде! — рече докторът, изваждайки от джоба си една издута торбичка, която наистина бе препълнена. — Аз съм готов да дам парите, както виждате. Вие от ваша страна, готова ли сте да отговаряте пред мен за момчето?
— Честен кръст, господин Жилбер!
— Нека не се кълнем толкова, скъпа госпожице, а по-скоро да се подпишем.
— Ще подпиша, господин Жилбер, ще подпиша.
— Пред нотариус?
— Пред нотариус.
— Тогава да вървим при татко Ниге.
Татко Ниге, когото благодарение на дълго познанство докторът удостояваше с това приятелско звание, беше, както е известно на онези от нашите читатели, които са запознати с книгата ни „Жозеф Балзамо“, най-почитаният нотариус в областта.
Госпожица Анжелик, чийто нотариус бе също метр Ниге, нямаше какво да възрази против избора на доктора. Така че го последва в кантората. Там нотариусът записа обещанието, дадено от госпожица Роз- Анжелик Питу, да поеме отговорността и да направи така, че Луи-Анж Питу, неин племенник, да овладее упражняването на почтена професия, при което условие тя щеше да получава годишно сумата от двеста ливри. Сделката бе сключена за срок от пет години. Докторът депозира осемстотин ливри при нотариуса, двеста трябваше да бъдат платени предварително.
На другия ден Жилбер напусна Виле-Котре, след като уреди някои сметки с един от арендаторите си, към когото ще се върнем по-късно. А госпожица Питу, връхлитайки като лешояд върху гореказаните двеста ливри, платени предварително, затвори осем хубавички луидора в своето кресло.
Колкото до останалите осем ливри, те щяха да почакат в малък фаянсов съд, който бе видял за трийсет или четирийсет години голямо множество монети от различни видове, докато реколтата от две или три недели ги закръглеше до двайсет и четири ливри, цифра, при която, както вече обяснихме, споменатата сума претърпяваше златното си превращение и минаваше от паничката в креслото.
3.
Анж Питу при леля си
Видяхме колко слабо бе влечението, което Анж Питу изпитваше към едно твърде продължително пребиваване при добрата си леля Анжелик. Бедното сираче, надарено с инстинкт, подобен и може би дори по-висш от този на животните, с които беше свикнало да води война, бе отгатнало предварително всички онези, не бихме казали разочарования, които му готвеше то — явно момчето не си правеше никакви илюзии, — а мъки, несгоди и огорчения.
Най-напред, още щом доктор Жилбер си замина, вече не ставаше и въпрос Питу да бъде даден да учи занаят, макар че трябва да кажем, че не това беше настроило Анж срещу леля му. Добрият нотариус ясно бе упоменал изричното условие, но госпожица Анжелик бе отвърнала, че нейният племенник е още прекалено млад и с твърде крехко здраве, за да бъде подложен на работа, която може би ще надхвърли силите му. При тази забележка нотариусът се бе възхитил на благородното сърце на госпожица Питу и бе отложил чиракуването за следващата година. Имаше време, детето току-що бе навлязло в дванайсетата си година.
Озовал се при леля си и докато тя обмисляше каква най-голяма полза може да извлече от племенника си, Анж, който се намери отново в своята гора, или почти, вече бе изучил топографските й особености, за да води във Виле-Котре същия живот като в Арамон.
Една-единствена обиколка му бе разкрила, че най-добрите барички са онези по пътя за Дампльо, за Компиен и за Вивиер и че най-богатият на дивеч участък е този на Брюйер-о-Лу.
След като извърши това разузнаване, Питу се зае със съответните приготовления.
Най-лесното за набавяне, понеже не изискваше никакви средства, бяха лепилото и капаните35 — кора от самодивски чемшир, стрита с чукало и размита с много вода, осигуряваше лепилото; колкото до капаните, те никнеха с хиляди по брезите в околността. Така че Питу си измайстори, без да каже на никого нищо, хиляда примки и едно гърне първокачествен клей и в една хубава утрин, след като предишния ден бе взел от хлебаря за сметка на леля си един хляб от четири либри, тръгна призори и се върна късно, подир падането на нощта.
Анж не би пристъпил към подобно решение, без да пресметне последиците. Той бе предвидил буря. Въпреки че не притежаваше мъдростта на Сократ, момчето познаваше настроението на леля си Анжелик също толкова добре, колкото знаменитият учител на Алкивиад е познавал това на жена си Ксантипа.
Питу не се беше излъгал в предвиждането си. Ала се бе надявал да се възправи срещу бурята, представяйки на старата набожница реколтата си от деня. Само дето не беше успял да отгатне мястото, където щеше да го порази мълнията.
Мълнията го порази на влизане.
Госпожица Анжелик бе застанала в засада зад вратата, за да не пропусне минаването на племенника си. Така че в мига, в който се осмели да прекрачи в стаята, той получи една плесница по тила, в която, без да се нуждае от други сведения, чудесно разпозна сухата длан на старата набожница.
За щастие Питу имаше твърда глава и макар ударът да го бе разтърсил едва, за да разнежи леля си, чийто гняв беше нараснал от болката, която си бе причинила на пръстите, удряйки без мяра, си даде вид, че пада, залитайки към противоположния край на стаята. После, озовал се там, побърза, тъй като леля му се приближаваше към него с хурката в ръка, да извади от джоба си талисмана, чрез който се надяваше да измоли прошка за своето бягство.
Това бяха две дузини птици, между които дузина червеношийки и половин дузина дроздове.
Госпожица Анжелик отвори широко очи от изумление, продължи да ръмжи колкото за лице, ала едновременно ръката й докопа улова на нейния племенник и като направи три крачки към лампата, тя рече:
— Какво е това?
— Чудесно виждате, добричка ми леличко Анжелик — отвърна Питу, — че са птици.
— Стават ли за ядене? — попита бързо старата мома, която, в качеството си на набожница, естествено, беше и чревоугодница.
— Стават ли за ядене! — повтори момчето. — Извинете! Това са червеношийки и дроздове — така мисля!
— И откъде си откраднал тези птици, жалък нещастнико?
— Не съм ги откраднал, улових ги.
— Как тъй?
— Ами в баричката!
— Какво е това баричка?
Питу изгледа смаяно леля си. Не бе в състояние да проумее, че на света може да съществува толкова небрежно обучение, та да не се знае какво е баричка.
— Баричка? — каза той. — Ама че въпрос! Това си е баричка.
— Да, само че аз, господин смешнико, не знам какво е баричка.
Питу бе изпълнен със състрадание към дълбокото й невежество.
— Баричката — заобяснява бавно, — е малка бара. Има трийсетина в гората. Поставят се наоколо капани и когато птиците дойдат да пият, глупавичките, се хващат.
— На какво?
