— На лепилото.
— Аха! — поклати глава леля Анжелик. — Разбирам. Но кой ти даде пари?
— Пари! — възкликна Питу, учуден, че някой би могъл да помисли, че е притежавал някога и едно дение36. — Пари ли, лельо Анжелик?
— Да.
— Никой.
— Тогава с какво си купил лепилото?
— Сам си го направих.
— А капаните?
— И тях също.
— Значи, тези птици…
— Какво, лельо?
— Те не ти струват нищо?
— Труда да се наведа и да ги вдигна.
— И може ли да се ходи често при баричката?
— Може да се ходи всеки ден.
— Добре.
— Само че не трябва…
— Не трябва… какво?
— Да се ходи всеки ден.
— И по каква причина?
— Ами защото това съсипва.
— Съсипва кого?
— Баричката. Вие разбирате, лельо Анжелик, птиците, които са уловени…
— Е?
— Е! Вече ги няма.
— Вярно е — кимна лелята.
За първи път, откакто бе при нея, госпожица Анжелик се съгласяваше с племенника си, така че този нечуван израз на одобрение очарова Питу.
— Когато обаче не се ходи на баричката, се ходи другаде — каза той. — В дните, в които не се ловят птици, се лови друго нещо.
— И какво се лови?
— Например зайци.
— Зайци?
— Да. Месото се яде, а кожата се продава. Една заешка кожа струва две су.
Леля Анжелик се взря в племенника си с възхитен поглед. Тя никога не беше виждала толкова велик икономист. Питу току-що се беше проявил в такава светлина.
— Но аз ли ще продавам заешките кожи?
— Разбира се — отвърна Анж, — както правеше мама Мадлен.
Никога в главата на детето не бе нахлувала мисълта, че би могло да добие от улова си друго освен своя дял за консумация.
— И кога ще отидеш да ловиш зайци? — попита госпожица Анжелик.
— Ах, виж ти! Когато имам примки — отвърна Питу.
— Е добре, направи си примки!
Момчето тръсна глава.
— Както си направил лепилото и капаните за птици.
— О! Аз знам да правя лепило и капани за птици, това е вярно, но нямам медна тел. Тя се купува от бакалите.
— И колко струва?
— Ами за четири су ще излязат две дузини — пресметна на пръсти Питу.
— А с две дузини колко заека би могъл да уловиш?
— Зависи колко ще се хванат — четири, пет, шест може би — и освен това примките служат по много пъти, ако не ги намери горският.
— Дръж, ето ти четири су — каза леля Анжелик, — иди да купиш медна тел от господин Дамбрюн и утре върви на лов за зайци.
— Утре ще отида да заложа примките — рече Питу, — но едва вдругиден сутринта ще разбера дали се е хванало нещо.
— Е, какво пък, така да бъде! Върви все пак.
Медната тел бе по-евтина в града, отколкото на село, тъй като търговците от Арамон се снабдяваха от Виле-Котре. Така Питу имаше двайсет и четири примки за три су. Той върна едно су на леля си.
Тази неочаквана честност от страна на момчето почти трогна старата мома. За миг я споходи намерението да възнагради племенника си с неизползваното су. За нещастие на Питу това беше су, разплескано с удари на чук, което в полумрака можеше да бъде взето за две су. Госпожица Анжелик помисли, че не бива да се лишава от монета, която би могла да й донесе сто процента печалба, и я сложи обратно в джоба си.
Питу бе забелязал това движение, ала не го беше анализирал. Никога не му бе минавало през ума, че леля му може да му даде едно су.
Той започна да майстори своите примки.
На другия ден поиска една торба от госпожица Анжелик.
— Защо да ти давам? — попита старата мома.
— Защото ми трябва — отвърна Питу. Той бе пълен с тайни.
Госпожица Анжелик му даде исканата торба, сложи на дъното припасите от хляб и сирене, които бе предназначила за обяда и вечерята на племенника си, който тръгна в ранна утрин за Брюйер-о-Лу.
От своя страна, леля Анжелик започна с оскубването на дванайсетте червеношийки, които бе предназначила за обяд и вечеря за себе си. Тя занесе два дрозда на абат Фортие и отиде да продаде останалите четири на гостилничаря от „Ла Бул-д’Ор-Куроне“37, който й ги плати по три су парчето и й обеща същата цена за всички други, които му донесе.
Госпожица Анжелик се прибра сияеща. Небесната благословия бе влязла в дома й заедно с Питу.
— Ах! — каза си тя, поглъщайки червеношийките, които бяха тлъсти като градински овесарки и крехки като пъдпъдъци. — Има основание в думите, че едно благодеяние никога не е напразно.
Вечерта Анж се върна. Той носеше торбата си великолепно издута. Този път леля му не го причакваше зад вратата, а на прага. И вместо да бъде посрещнато с плесник, детето бе прието с гримаса, която почти приличаше на усмивка.
— Ето ме! — рече Питу, влизайки в стаята с онази самоувереност, която издава съзнание за добре запълнен ден.
— Теб и торбата ти! — каза леля Анжелик.
— Мен и торбата ми — подхвана момчето.
— И какво има в торбата ти? — вторачи се тя, любопитно протягайки ръка.
— Има букови жълъди — заяви Питу.
— Букови жълъди!
— Но да. Разбирате ли, лельо Анжелик, че ако чичо Ла Жьонес, горският от Брюйер-о-Лу, ме беше забелязал да бродя из участъка му без торбата, щеше да ме попита: „Какво правиш тук, малък скитнико?“ Да не говорим, че щеше да се усъмни за нещо. Докато с торбата, ако ме попита какво правя, ще му отговоря: „Ето! Идвам за жълъди. Нима е забранено да се ходи за жълъди? — Не. — Е, добре! Щом не е забранено, не можете нищо да ми кажете.“ Наистина, ако ми каже нещо чичо Ла Жьонес, ще сбърка.
— Значи си прекарал деня в събиране на жълъди, вместо да залагаш примките си, мързеливецо! — разкрещя се леля Анжелик, която сред всичките тези остроумия на племенника й сякаш усещаше как зайците й убягват.
— Напротив, заложих примките, докато събирах жълъди, така че той ме видя в момента, в който ги
