леглото и се мушна в отвора, който се затвори след него.
— Дойке — извика кралят по-силно, — дойке!
Добрата жена дотича.
— Кажи, какво има, Шарло? — запита тя.
— Дойке — каза кралят, разтваряйки очи, разширени и втренчени от страшната смърт, — докато спях, сигурно се е случило нещо. Виждам ослепителна светлина! Виждам бог — нашия Спасител! Виждам Исус, виждам преблажената дева Мария. Те го молят, умоляват го за мен. Могъщият бог ми прощава… Той ме вика. Боже, боже, приемете ме във вашето милосърдие!… Боже мой, забравете, че съм крал. Аз идвам при вас без скиптър и корона. Боже мой, забравете престъпленията на краля, помнете само страданията на човека! Боже мой, ето ме, идвам!
И Шарл, който, произнасяйки тези думи, се надигаше все повече и повече, сякаш за да отиде при гласа, който го зовеше, след тези думи въздъхна и падна неподвижен и вцепенен в ръцете на дойката.
През това време, докато войниците, командвани от Катерина, завардваха известния на всички изход, през който трябваше да излезе Анри, наварският крал, воден от Рьоне, измина тайния проход, стигна до вратата, скочи върху коня, който го чакаше, и се спусна към мястото, където знаеше, че ще намери дьо Муи.
Изведнъж при шума от копитата, които отекнаха по паважа, няколко часовои се обърнаха и извикаха:
— Той бяга, бяга!
— Кой? — запита кралицата-майка, като се приближи до един прозорец.
— Крал Анри, наварският крал! — извикаха часовоите.
— Стреляйте — извика Катерина, — стреляйте по него! Часовоите се прицелиха, но Анри беше вече много далеч.
— Той бяга — извика кралицата-майка, — значи, е победен!
— Той бяга — прошепна херцог д’Алансон, — значи, аз съм крал!
Но в същия миг, докато Франсоа и майка му бяха още на прозореца, подвижният мост изскърца под стъпките на коне и предшестван от звън на оръжия и гръмък говор, един млад мъж с шапка в ръка долетя в галоп и влезе в двора, викайки: „Франция!“, следван от четирима благородници, покрити като него с пот, прах и пяна.
— Синко! — извика Катерина, протягайки двете си ръце през прозореца.
— Майко — отговори младият човек и скочи от коня.
— Брат ми д’Анжу! — извика ужасен Франсоа, и се отдръпна назад.
— Късно ли е? — запита Анри д’Анжу майка си.
— Не, напротив. Тъкмо навреме. Сам бог не би могъл да те доведе в по-подходящ час. Гледай и слушай!
Действително господин дьо Нансе, капитан от гвардията, излезе на балкона от стаята на краля.
Всички погледи се обърнаха към него.
Той счупи една пръчица на две, разпери ръце, държейки във всяка по едно парче, и извика три пъти:
— Крал Шарл IX умря! Крал Шарл IX умря! Крал Шарл IX умря!
И хвърли на земята двете парчета.
— Да живее крал Анри III! — извика тогава Катерина, прекръствайки се с набожна благодарност. — Да живее Анри III!
Всички повториха този вик с изключение на херцог Франсоа.
— Ах, тя ме изигра! — каза той, раздирайки с нокти гърдите си.
— Аз победих — извика Катерина — и този отвратителен беарнец няма да царува!
Глава 66
Епилог
Една година беше изминала от смъртта на крал Шарл IX и възкачването на престола на неговия наследник.
Крал Анри III, благополучно царуващ под благословията на господа и на майка си Катерина, се беше отправил на тържествено поклонение в „Нотр-Дам-дьо Клери“.
Той отиваше пеш с жена си, кралицата, и целия двор.
Крал Анри III можеше да си позволи това малко развлечение. В този момент нямаше сериозни грижи. Наварският крал беше в Навара, където толкова отдавна желаеше да отиде, и усилено се занимавал, както разправяха, с една красива девойка от рода Монморанси, наричана Фосьоз. Маргьорит беше при него тъжна и мрачна, намирайки само в красивите планини ако не утеха, то поне успокоение на двете най-дълбоки болки в живота: отсъствието и смъртта.
Париж беше много спокоен и кралицата-майка, истинска регентка, откакто скъпият й Анри беше станал крал, живееше ту в Лувъра, ту в двореца Соасон, който бе построен на това място, където сега се намира житният пазар и от който и до днес е останала само елегантната колона.
Една вечер тя беше много заета с изучаването на звездите с Рьоне, чиито дребни измени все още не знаеше и който пак се ползуваше с нейната милост след лъжесвидетелстването в делото на Коконас и Ла Мол, когато й съобщиха, че един човек искал да й каже много важно нещо и я чакал в молитвената.
Тя слезе бързо и завари там Морвел.
— Той е тук — каза бившият капитан на фитилчиците, без да изчака, противно на етикета, Катерина да му заговори първа.
— Кой е този той?
— Кой друг може да бъде, ваше величество, ако не наварският крал?
— Тук — каза Катерина, — той… тук… Анри!… И за какво е дошъл, безумецът?
— Привидно е дошъл да види баронеса дьо Сов, а по всяка вероятност да заговорничи срещу краля.
— Откъде знаете, че е тук?
— Вчера го видях, че влиза в една къща и миг по-късно баронеса дьо Сов също дойде там.
— Сигурен ли си, че е бил той?
— Чаках го, докато излезе, тоест една част от нощта. В три часа двамата любовници си отидоха. Кралят придружи баронеса дьо Сов до пропуска на Лувъра, където благодарение на вратаря, вероятно неин човек, тя се прибра безпрепятствено, а кралят си отиде, тананикайки някаква мелодия така непринудено, сякаш се намира сред планините си.
— И къде отиде той?
— На улица Арбр-Сек в странноприемницата „А ла Бел-Етоал“, у същия кръчмар, където отсядаха двамата магьосници, които ваше величество заповяда да екзекутират миналата година.
— Защо не дойдохте да ми кажете веднага?
— Защото не бях напълно уверен.
— А сега?
— Сега вече съм сигурен.
— Видя ли го?
— Съвсем ясно. Бях се скрил у търговеца на вино отсреща, видях го да влиза в същата къща както предната вечер. После, понеже баронеса дьо Сов се забави, той неблагоразумно долепи лице до прозореца на първия етаж и този път у мен не остана никакво съмнение. Впрочем само след миг баронеса дьо Сов пристигна.
— И ти мислиш, че те ще останат там както миналата нощ до три часа сутринта?
— Възможно е.
— Къде се намира тази къща?
— Близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре.
— Добре — каза Катерина, — барон дьо Сов не знае почерка ви, нали?
— Не.
— Седнете и пишете.
