Морвел се подчини, взе перото и каза:
— Готов съм, ваше величество.
Катерина му продиктува:
Докато барон дьо Сов изпълнява задълженията си в Лувъра, баронесата се намира с един обожател, негов приятел, в една къща близо до Кроа-де-Пти-Шан към Сент-Оноре. Баронът ще познае къщата по един червен кръст на стената.
— Е? — запита Морвел.
— Направете копие от това писмо — каза Катерина.
Морвел се подчини, без да каже дума.
— А сега — каза кралицата — нека някой ловък човек предаде едното писмо на барон дьо Сов, а другото да го изпусне в някой от коридорите на Лувъра.
— Не разбирам — каза Морвел.
Катерина сви рамене.
— Не разбирате, че когато един съпруг получи подобно писмо, се разгневява?…
— Струва ми се, ваше величество, че по времето на наварския крал той не се гневеше.
— Това, което се прощава на един крал, не се прощава на обикновен обожател. Впрочем, ако той не се разгневи, вие ще се разгневите вместо него.
— Аз?
— Разбира се. Ще вземете четирима души, шестима, ако трябва, ще се маскирате, ще издъните вратата, като че ви изпраща баронът, ще заловите любовниците, когато са насаме, и ще стреляте в името на краля. На другия ден някоя благодетелна душа ще намери листчето в коридора на Лувъра и ще разнесе слуха, че съпругът е отмъстил, само че случаят е пожелал любовникът да е наварският крал. Но кой би могъл да предположи, след като всички го мислят в По!
Морвел изгледа възхитено Катерина, поклони се и излезе.
Точно когато той излизаше от двореца Соасон, баронеса дьо Сов влезе в малката къща на Кроа-де- Пти-Шан.
Анри я чакаше, полуотворил вратата.
Щом я видя на стълбата, той запита:
— Не ви ли проследиха?
— Доколкото ми се струва, не — каза Шарлот.
— А на мен ми се стори — каза Анри, — че ме следяха не само през нощта, но и тази вечер.
— О, боже мой, вие ме плашите, господарю! Никога не бих могла да се утеша, ако вниманието, засвидетелствано на една стара приятелка, би могло да ви причини нещастие!
— Бъдете спокойна, приятелко — каза беарнецът, — три шпаги ни пазят в мрака.
— Три шпаги не са много, господарю!
— Предостатъчно, когато тези шпаги са в ръцете на дьо Муи, Сокур и Бартелми.
— Значи, дьо Муи е в Париж?
— Разбира се.
— Той се е осмелил да дойде в столицата? Значи, и него като вас го чака някоя нещастна влюбена жена?
— Не, но той има един враг, в чиято смърт се е заклел. Само омразата, скъпа приятелко, може да върши толкова глупости, колкото любовта.
— Благодаря, господарю.
— О — каза Анри, — не говоря за настоящите глупости. Казвам това за миналите и бъдещите. Но да не спорим. Нямаме време за губене.
— Значи, вие заминавате?
— Тази нощ.
— Следователно сте свършили работата, за която бяхте дошли в Париж?
— В Париж аз дойдох само заради вас.
— Лъжец.
— Триста дяволи, приятелко, говоря истината, но да не се отдаваме на спомени. Имам още два-три часа, за да бъда щастлив, а после раздяла.
— Ах, господарю, само моята любов е вечна!
Анри бе казал, че няма време да спори и той не оспори думите й. Повярва, или какъвто беше скептик, се престори, че вярва.
Междувременно, както бе казал наварският крал, дьо Муи и двамата му приятели се бяха скрили близо до къщата.
Уговорено беше Анри да излезе от къщата в полунощ, а не в три часа. Щяха да изпратят баронеса дьо Сов до Лувъра и оттам да отидат на улица Сьоризе, където живееше Морвел.
Едва този ден дьо Муи беше узнал със сигурност къде живее неговият враг.
Те стояха там вече близо час, когато видяха един човек да се приближава, следван от други петима, до вратата на малката къща. Той започна да опитва един след друг различни ключове.
Дьо Муи, скрит под свода на една съседна врата, с един скок се озова до човека и го улови за ръката.
— Един момент — каза той, — тук не се влиза! Човекът отскочи и при това движение шапката му падна.
— Дьо Муи дьо Сен-Фал! — извика той.
— Морвел! — изрева хугенотът, измъквайки шпагата си: — Аз те търсех. Ти сам идваш, благодаря ти.
Но в гнева си той не забрави Анри. Като се обърна към прозореца, изсвири, както свирят беарнските овчари.
— Това е достатъчно — каза той на Сокур. — А сега дръж се, убиецо, дръж се!
И той се хвърли към Морвел.
Морвел беше успял да измъкне от колана си един пистолет.
— Този път — каза кралеубиецът на младия човек, — този път си мъртъв!
И стреля. Но дьо Муи се хвърли вдясно и куршумът мина, без да го засегне.
— Сега е мой ред! — извика дьо Муи.
И той нанесе такъв силен удар на Морвел с шпагата си, че макар и да се натъкна на кожения му колан, острието мина през него и се заби в тялото му.
Убиецът нададе такъв див вик на остра болка, че придружаващите го помислиха за смъртно ранен и се спуснаха да бягат уплашени към улица Сент-Оноре.
Морвел не беше храбър. Виждайки се изоставен от хората си с противник като дьо Муи пред себе си, той също се опита да се измъкне и хукна по същия път, като викаше:
— Помощ!
Дьо Муи, Сокур и Бартелми, разгорещени, го подгониха.
Когато влизаха в улица Грьонел, за да прережат, пътя му, един прозорец се отвори и от него върху току-що намокрената от дъжда земя скочи един мъж.
Това беше Анри.
Изсвирването на дьо Муи го бе предупредило, че го заплашва опасност, а изстрелът показваше, че тази опасност е сериозна, затова той се спусна на помощ на приятелите си.
Разпален и смел, той се хвърли след тях с шпага в ръка.
Един вик му показа пътя. Той идваше откъм градската врата. Викаше Морвел, който, чувствайки, че дьо Муи го догонва, зовеше отново на помощ разбягалите се от ужас войници.
Оставаше му или да се обърне, или да бъде пронизан отзад в гърба.
Морвел се обърна, но срещна стоманата на врага си и почти веднага му нанесе такъв ловък удар, че разкъса ешарпа му. Дьо Муи тутакси отвърна.
Шпагата отново прониза тялото му и две струи кръв бликнаха от двойната рана.
