— Прониза го! — извика Анри, който току-що бе притичал. — Удряй, удряй, дьо Муи!
Дьо Муи нямаше нужда да го окуражават. Той отново нападна Морвел, но Морвел не го дочака. Притискайки с лявата си ръка раната, той се впусна в отчаяно бягство.
— Убий го бързо, убий го! — извика кралят. — Войниците му не бягат вече, но отчаянието на страхливците е нищо за храбреците.
Морвел, задъхан, с хриптящи дробове, облян в кървава пот, изведнъж падна от изтощение, но веднага се надигна на коляно и замахна с шпагата си срещу дьо Муи.
— Приятели, приятели — извика Морвел, — те са само двама! Стреляйте по тях!
Действително Сокур и Бартелми се бяха спуснали да преследват двама от войниците, които бяха завили по улица Пули, и кралят и дьо Муи изведнъж се озоваха сами срещу четирима души.
— Стреляйте! — ревеше Морвел, а междувременно един от войниците действително се прицели със своя педринал.
— Да, но преди това — каза дьо Муи — умри, предателю, умри, подлецо, умри, прокълнати, умри като убиец!
И улавяйки с едната си ръка шпагата на Морвел, той заби своята в гърдите му до дръжката, и то с такава сила, че го закова на земята.
— Пази се, пази се! — извика Анри.
Дьо Муи отскочи, оставяйки шпагата си в тялото на Морвел, защото един от войниците се целеше в него и щеше да го убие от упор.
Междувременно Анри заби шпагата си във войника и той падна с вик до Морвел.
Другите двама войници избягаха.
— Ела, дьо Муи! — извика Анри. — Бързо, да не губим нито минута. Ако ни разкрият, свършено е с нас!
— Почакайте, господарю. А шпагата ми? Мислите ли, че ще я оставя в тялото на този мръсник?
И той се приближи до лежащия привидно безжизнен Морвел, но точно когато дьо Муи протегна ръка да издърпа шпагата си, останала в тялото на врага му, Морвел се надигна, въоръжен с педринала, който войникът бе изпуснал, падайки, и от упор заби един куршум в гърдите на дьо Муи.
Младият мъж падна, без дори да извика. Беше убит на място.
Анри се спусна върху Морвел, но той също беше паднал и шпагата на Анри прониза само труп.
Трябваше да бяга. Шумът беше привлякъл много хора. Нощната стража можеше да дойде. Анри потърси между любопитните, привлечени от суматохата, някое познато лице и извика от радост. Видя метр Ла Юриер.
Понеже сцената стана близо до кръста Траоар, тоест срещу улица Арбр-Сек, нашият стар познайник, чието естествено мрачно настроение беше станало още по-лошо след смъртта на Ла Мол и Коконас, неговите двама обични приятели, той бе оставил своите печки и тенджери точно когато приготвяше вечерята на наварския крал и бе дотичал.
— Драги Ла Юриер, предавам ви дьо Муи, макар и да се страхувам, че нищо повече не може да се направи. Отнесете го у вас и ако още е жив, не жалете нищо. Ето ви моята кесия. Колкото до другия, оставете го в канавката да изгние като куче.
— А вие? — запита Ла Юриер.
— Аз трябва да се сбогувам с някого. Ще изтичам и след десет минути съм при вас. Конете да бъдат готови.
И Анри действително изтича към малката къщичка на Кроа-де-Пти-Шан. Но като стигна улица Грьонел, се спря ужасен.
Многобройна тълпа се беше струпала пред вратата.
— Какво има в тази къща, какво е станало?
— О — отговори човекът, към когото се беше обърнал, — голямо нещастие, господине! Една хубава млада жена току-що бе пронизана с кама от мъжа си, на когото някой пратил писмо, за да го предупреди, че тя е тук с любовника си.
— И къде е мъжът? — извика Анри.
— Избяга.
— А жената?
— Тя е там.
— Мъртва ли е?
— Не още, хвала богу, но едва ли ще оцелее!
— О — извика Анри, — аз съм прокълнат!
И той се втурна в къщата.
Стаята беше пълна с хора. Те заобикаляха леглото, на което лежеше нещастната Шарлот, пронизана два пъти с кама.
Мъжът й, който цели две години бе прикривал ревността си към Анри, беше използвал случая да си отмъсти.
— Шарлот, Шарлот! — извика Анри, като разблъска тълпата, и падна на колене пред леглото.
Шарлот отвори хубавите си очи, забулени вече от смъртта: тя извика и от двете й рани бликна кръв; правейки усилие да се надигне, тя каза:
— О, знаех, че няма да умра, без да го видя отново! И наистина сякаш бе чакала само този миг, за да предаде на Анри душата, която толкова го бе обичала. Тя притисна устни до челото на наварския крал, прошепна за последен път: „Обичам те“ и падна бездиханна.
Анри не можеше да остане по-дълго, без да се погуби. Той измъкна камата си, отряза една къдрица от хубавите руси коси, които толкова често бе разпилявал, за да им се възхищава, и излезе, ридаейки сред риданията на присъствуващите, които дори не подозираха, че оплакват толкова високопоставени нещастни влюбени.
— Приятелят, любимата — извика Анри отчаян, — всички ме изоставят, всички ме напускат! Загубих всичко наведнъж!
— Да, господарю — каза тихо един човек, който се беше промъкнал с групата любопитни в къщата и го бе последвал. — Но все още ви остава престолът.
— Рьоне! — извика Анри.
— Да, господарю, Рьоне, който бди над вас. Този подлец, издъхвайки, каза вашето име. Знаят, че сте в Париж. Войниците ви търсят, бягайте, бягайте!
— И ти казваш, че аз ще бъда крал, Рьоне! Един беглец!
— Погледнете, господарю — каза флорентинецът, като показа на краля една звезда, която изплува блестяща иззад черен облак. — Не аз го казвам, а тя!
Анри въздъхна и изчезна в мрака.
Информация за текста
© 1845 Александър Дюма
© 1980 Пенка Пройкова, превод от френски
Alexandre Dumas
La reine Margot, 1845
Сканиране и разпознаване: Борис Борисов, 2008
Редакция: Mummu, 2008
Издание:
Александър Дюма. Кралица Марго
Второ издание
ДИ „Народна култура“, София, 1980
