поздравяваха, които го заобикаляха, бяха именно убийците на храбрата Жан д’Албре.
На няколко крачки от наварския крал младият херцог дьо Гиз, почти толкова угрижен, колкото кралят, се показваше весел и чистосърдечен, разговаряше с Телини. Той беше по-щастлив от беарнеца — на двадесет и две години почти беше достигнал славата на своя баща, великия Франсоа дьо Гиз. Беше изящен благородник, строен, с горд и надменен поглед и надарен: с такава вродена царственост, че когато минаваше, хората казваха, че край него другите принцове изглеждат хора от народа. Независимо от младостта му католиците виждаха в негово лице водача на своята партия, точно както хугенотите виждаха свой ръководител младия Анри дьо Навар, чийто портрет току-що нахвърлихме. Отначало той носеше титлата принц дьо Жоанвил; за пръв път се прояви на военното поприще при обсадата на Орлеан, ръководена от баща му, който умря в ръцете му, обвинявайки за своето убийство адмирал Колини. Тогава младият херцог, подобно на Анибал, се бе заклел тържествено да отмъсти за баща си на адмирала и на семейството му и да преследва всички протестанти без отдих и пощада, обещавайки пред бога да стане негов ангел-отмъстител на земята до деня, когато бъде изтребен и последният еретик.
Затова будеше дълбоко удивление фактът, че този принц, обикновено така верен на думата си, подаваше ръка на тези, които се беше клел да смята за свои вечни врагове, и говореше любезно със зетя на онзи, чиято гибел бе обещал на умиращия си баща.
Както вече казахме — тази вечер будеше много удивления.
Всъщност, ако притежаваше онази способност да прозира бъдещето, която за щастие липсва на людете, онази дарба да чете в хорските сърца, която за нещастие е дадена само на бога, привилегированият зрител, комуто би било дадено да присъствува на този празник, би се насладил несъмнено на най-любопитното зрелище, което съхраняват летописите на тъжната човешка комедия.
Но този зрител, който нямаше достъп до залите на Лувъра, продължаваше да гледа от улицата с пламтящи очи и да вика със заплашителен глас — този зрител беше народът, който със своя безпогрешен инстинкт, изострен от ненавистта, наблюдаваше отдалеч сенките на своите непримирими врагове и прозираше техните чувства тъй ясно, както може да го направи само любопитният, застанал пред прозорците на херметически затворена бална зала. Музиката опиянява танцьора и направлява стъпките му, докато любопитният наблюдател вижда само движението и се надсмива над този палячо, който безсмислено се върти, защото той, любопитният, не чува музиката.
Музиката, която опияняваше хугенотите, беше гласът на тяхната гордост.
Пламъчетата, пробляскващи в очите на парижаните в лоното на нощта, бяха мълниите на тяхната ненавист, които озаряваха бъдещето.
Но, тъй или иначе, вътре продължаваха да се разменят усмивки; в тази минута дори във всички зали ромолеше най-сладкият, най-ласкателният шепот, разнасял се някога в Лувъра — младоженката, след като бе свалила сватбения си костюм, наметката с шлейф и дългия воал, отново се появи в балната зала, придружена от красивата херцогиня дьо Невер, нейна първа приятелка, и от брат си Шарл IX, който я представяше на най-знатните гости.
Тази младоженка беше дъщеря на Анри II, бисер от френската корона, Маргьорит дьо Валоа, която в своята братска нежност крал Шарл IX наричаше винаги
Без съмнение едва ли някой друг някога бе заслужил по-любезно посрещане от новата наварска кралица в този миг. По това време Маргьорит нямаше още двадесет години, а вече беше предмет на възхвала за всички поети — едни я сравняваха с Аврора, други с Цитера. И действително нейната красота беше без съперници в този двор, където Катерина Медичи беше събрала най-големите красавици, които бе успяла да намери, за да ги превърне в свои сирени. Тя имаше черни коси, блестяща кожа, сладострастни очи, засенени с дълги ресници, изящни и сочни устни, тънка шия, кръшна, закръглена снага и детско краче в сатенена пантофка. Французите, чието творение бе тя, се гордееха, че на тяхна земя бе разцъфнало такова великолепно цвете, а чужденците, минаващи през Франция, се връщаха у дома си заслепени от нейната хубост, ако им се отдадеше случай да я зърнат, и слисани от знанията й, ако им се случеше да побеседват с нея. Защото Маргьорит беше не само най-красивата, но и най-образованата жена на своето време и всички цитираха думите на един италиански учен, който, след като й бил представен и след като разговарял цял час с нея на италиански, испански, латински и гръцки, се разделил с нея, възкликвайки възторжено: „Да видиш двора, без да видиш Маргьорит дьо Валоа, все едно, че не си видял нито Франция, нито двора.“
Разбира се, не липсваха речи, отправени към Шарл IX и наварската кралица; известно е какви оратори са хугенотите! В тези речи към краля изкусно се промъкваха намеци за миналото, пожелания за бъдещето; но на всички намеци той отговаряше с лукава усмивка на бледите устни:
— Давайки сестра си Марго на Анри дьо Навар, аз отдавам сърцето си на всички протестанти в кралството.
Думи, които успокояваха едни и извикваха усмивки у други, защото в тях действително се криеше двоен смисъл: единият — бащински, с който Шарл IX благоразумно не желаеше да натоварва още съвестта си; а другият — оскърбителен за младоженката, за мъжа й и за самия него, защото намекваше за някои скандални слухове, с които дворцовата хроника бе успяла вече да замърси сватбената рокля на Маргьорит дьо Валоа.
А херцог дьо Гиз, както вече споменахме, приказваше с Телини. Но явно не внимаваше много в разговора, тъй като се извръщаше от време на време, за да хвърли поглед към групата дами, сред които блестеше наварската кралица. И ако погледът на принцесата срещнеше погледа на младия херцог, сякаш облак помрачаваше чаровното й чело, над което трептяха като ореол от звезди диамантите, и в нейното нетърпеливо и неспокойно държане се прокрадваше неясно намерение.
Принцеса Клод, по-голямата сестра на Маргьорит, която от няколко години вече беше женена за херцог дьо Лорен, забеляза вълнението й и понечи да се приближи до сестра си, за да разбере причината, но в този момент всички се отдръпнаха, за да направят път на кралицата-майка, която пристъпваше под ръка с младия принц дьо Конде, и принцесата се озова далеч от сестра си. Тогава, използвайки общото раздвижване, херцог дьо Гиз се приближи до снаха си херцогиня дьо Невер, а следователно и до Маргьорит. Херцогиня дьо Лорен, която не изпускаше от очи младата кралица, забеляза как вместо облака, забулващ челото й, ярка руменина пламна по бузите й. А херцогът все повече и повече се приближаваше и когато беше вече само на две крачки от Маргьорит, младата кралица, сякаш усетила присъствието му, без да го е видяла, се обърна, мъчейки се да придаде на лицето си спокойно и безгрижно изражение. Тогава херцогът я поздрави почтително, с дълбок поклон и прошепна:
— Ipse attuli.
Което означаваше: „Аз го донесох“ или: „Донесено лично от мене.“
Маргьорит отговори с реверанс на младия херцог и когато се изправяше, пророни:
— Noctu pro more.
Което означаваше: „Тази нощ, както друг път.“
Прошепнатите думи, заглушени от огромната накъдрена яка на принцесата, бяха чути само от човека, към когото бяха отправени; но колкото и кратък да беше този диалог, очевидно съдържаше всичко, което двамата млади имаха да си кажат, защото след размяната на неговите две с нейните три думи, те веднага се разделиха — Маргьорит, по-замечтана, а херцогът — по-сияещ, отколкото преди срещата им. Човекът, който би трябвало да прояви най-голямо любопитство към тази кратка сцена, сякаш й обърна най-малко внимание, защото от своя страна наварският крал имаше очи само за една-единствена личност, която бе насъбрала около себе си почти толкова многочислен кръг, както Маргьорит дьо Валоа. Тази личност беше красивата баронеса дьо Сов.
Шарлот дьо Бон-Самблансе, внучка на нещастния Самблансе и жена на Симон дьо Физ, барон дьо Сов, беше първата придворна дама на Катерина Медичи и една от най-опасните помощнички на тази кралица, която поднасяше на враговете си чародейни любовни питиета, ако не им сипваше флорентинска отрова; дребна, руса, ту подвижна като живак, ту чезнеща от меланхолия, вечно готова за любов и интриги — две занимания, които от петдесет години господстваха в двора на трима последователно царуващи крале. Жена в пълния смисъл на думата и с цялата прелест на физиката, като се почне от сините премрежени от нега или искрящи от пламенност очи и се стигне до стройните палави крачета във велурени пантофки, баронеса дьо Сов беше завладяла от няколко месеца изцяло наварския крал, който тъкмо тогава започваше своя дебют в любовната, както и в политическата кариера. До такава степен, че великолепната царствена хубост на Маргьорит дьо Навар не събуди дори възхищение в сърцето на нейния съпруг. И странно нещо, за всеобщо
