— О, имам Дариол, която ми е толкова предана, че би оставила да я нарежат на парчета заради мене — истинско съкровище!
— Боже мили, баронесо, кажете на тази девойка, че ще бъде богата, когато стана крал на Франция, както ми предсказват астролозите.
Шарлот се усмихна, защото още оттогава беарнецът се славеше с гасконската си репутация — че дава лесно обещания.
— Кажете — запита тя, — какво желаете от Дариол?
— Дреболия за нея, а за мене всичко.
— И тъй?
— Вашият апартамент е над моя, нали?
— Да.
— Нека тя чака зад вратата. Ще почукам тихо три пъти; тя ще отвори и вие ще получите желаното доказателство.
Баронеса дьо Сов помълча няколко секунди, после, оглеждайки се, сякаш да провери дали някой около тях не я подслушва, впери поглед за миг сред групата, където беше кралицата-майка; но колкото и кратък да беше този миг, Катерина и нейната първа дама успяха да се спогледат.
— О, ако поискам — каза баронеса дьо Сов с глас на сирена, който би стопил восъка в ушите на Одисей, — ако поискам да уловя ваше величество в лъжа!…
— Опитайте се, мила, опитайте!…
— Бога ми, признавам, че съм изкушена.
— Предайте се: жените никога не са тъй силни, както след поражението.
— Ваше величество, ще ви припомня какво сте обещали за Дариол в деня, когато станете френски крал.
Анри възкликна от радост.
Точно в мига, когато това възклицание се изтръгна от устата на беарнеца, наварската кралица отговори на херцог дьо Гиз: „Noctu pro more“ — тоест: „Тази нощ, както друг път.“
И Анри се отдалечи от баронеса дьо Сов, също тъй щастлив, както и херцог дьо Гиз, който се раздели с Маргьорит дьо Валоа.
Един час след тази двойна сцена, която току-що описахме, крал Шарл и кралицата-майка се оттеглиха в покоите си. Почти в същия миг салоните започнаха да пустеят и мраморните колони останаха самотни в галериите. Четиристотин благородници хугеноти изпроводиха адмирала и принц дьо Конде сред тълпата, която роптаеше недоволно подире им. После излезе Анри дьо Гиз с благородниците от Лотарингия и католиците, изпратени с радостни викове и овации от народа.
Колкото до Маргьорит дьо Валоа, Анри дьо Навар и баронеса дьо Сов — знаем, че те живееха в самия Лувър.
Глава 2
Стаята на наварската кралица
Херцог дьо Гиз изпрати снаха си, херцогиня дьо Невер, до дома й на улица Шом, срещу улица Брак, и след като я остави сред компаньонките й, отиде в стаята си, за да се преоблече. Той взе нощния си плащ и се въоръжи с една от тези къси и остри ками, които се наричат „благородническа чест“ и се носят вместо шпага. Но точно когато посягаше към камата на масата, забеляза малка записка, притисната между острието и ножницата.
Дьо Гиз я отвори и прочете следното:
„Надявам се, че херцог дьо Гиз няма да се върне тази нощ в Лувъра или ако се върне, нека поне прояви предпазливост и се въоръжи със солидна ризница и здрава шпага.“
— Аха! — възкликна херцогът, обръщайки се към своя камериер. — Ето едно странно предупреждение, драги Робен. А сега доставете ми удоволствието да ми кажете кой е влизал тук в мое отсъствие?
— Само един, господарю.
— Кой?
— Господин дю Гаст.
— Аха! Вярно, струва ми се, че разпознавам почерка му. Сигурен ли си, че е идвал дю Гаст? Ти видя ли го?
— Нещо повече, господарю, дори говорих с него.
— Добре. Ще се вслушам в съвета му. Ризница и шпага.
Камериерът, свикнал с тези преобличания, донесе и двете. Тогава херцогът надяна ризницата, чиито брънки бяха толкова тънки, че стоманената тъкан не беше по-дебела от кадифе; над камизола обу бухнали панталони и сложи къса връхна дреха, сребристосива — неговия предпочитан цвят; обу високи ботуши, които стигаха до бедрата му, и си сложи черна кадифена шапка без перо и скъпоценни камъни; загърна се в тъмен плащ, затъкна на колана си кама и подавайки шпагата си на пажа, единствения човек, който щеше да го придружава, той се запъти към Лувъра.
Беше на прага на двореца, когато от кулата на Сен-Жермен-Л’Оксероа прозвъни един часа.
Колкото и напреднала да беше нощта, колкото и несигурни да бяха улиците в тази епоха, нищо не се случи по пътя на жадния за приключения херцог. И той стигна здрав и читав пред огромния силует на старинния Лувър; светлините му бяха угаснали една след друга и той се издигаше в този час, внушаващ страх сред мълчанието и мрака.
Пред кралския замък се простираше дълбок ров, към който гледаха прозорците на повечето членове от кралското семейство, живеещи в двореца. Апартаментът на Маргьорит беше на първия етаж.
Но този първи етаж, който би бил достъпен, ако не беше ровът, се издигаше благодарение на това укрепление на тридесет фута от земята, така че до него не можеха да се доберат нито любовници, нито крадци. Това обаче не попречи на херцог дьо Гиз да се спусне решително в рова.
В същия миг на партера се чу шум от отварящ се прозорец. Прозорецът беше с решетка, но една ръка се показа, повдигна една от пречките, предварително откъртена, и спусна през този отвор копринено въже с клуп накрая.
— Вие ли сте, Жийон? — запита тихо херцогът.
— Да, ваша светлост — отговори, още по-тихо женски глас.
— А Маргьорит?
— Тя ви чака.
— Добре.
При тези думи херцогът даде знак на своя паж. Той разгърна плаща си и разви малка въжена стълба. Херцогът закачи единия край на стълбата за висящия клуп. Жийон издърпа стълбата към себе си и я закрепи здраво. И херцогът, след като закачи шпагата на колана си, започна да се катери и стигна благополучно. Зад него пречката на решетката отново дойде на мястото си, прозорецът се затвори, а пажът, след като се увери, че господарят му влезе безпрепятствено в Лувъра, до чиито прозорци той го беше придружавал двадесет пъти по същия начин, се зави с плаща си и легна да спи върху тревата на рова, в сянката на стената.
Беше тъмна нощ и от време на време едри, топли капки падаха от наситените със сяра и електричество облаци.
Херцог дьо Гиз последва своята водачка — тя беше не коя да е, а дъщерята на Жак дьо Матиньон, маршала на Франция, лична довереница на Маргьорит, която нямаше никакви тайни от нея. Разправяха дори, че в числото на тайните, съхранявани от нейната неподкупна вярност, имало толкова страшни, че именно те я принуждавали да пази и другите.
Никаква светлина, нито в стаите на партера, нито в коридорите; от време на време само бледа светкавица осветяваше мрачните покои със синкав блясък, който изчезваше начаса.
Херцогът все така вървеше след своята водачка, която го държеше за ръка. Накрая стигнаха до вита стълба в самата стена, която водеше през тайна невидима врата към преддверието на покоите на Маргьорит.
