И йод острието на неговата шпага, нетърпелива като самия него, от паветата избликваха искри.
В този миг се чуха викове в къщата, после изстрели, силен тропот на крака, звън на оръжия и отново се възцари тишина.
Херцогът понечи да се втурне в къщата.
— Ваша светлост, ваша светлост — извика Дю Гаст, възпирайки го, — вашето достойнство ви заповядва да останете тук и да чакате.
— Имаш право, Дю Гаст, благодаря, ще чакам. Но истината е, че умирам от нетърпение и безпокойство. Ах, само да не ми се изплъзне!
Изведнъж стъпките се приближиха… прозорците на първия етаж се осветиха като от пожар. Прозорецът, към който херцогът толкова пъти бе вдигал очи, се отвори или по-скоро изхвръкна с трясък и един човек с бледо лице и бяла шия, обляна в кръв, се появи на балкона.
— Бем — извика херцогът, — най-сетне! Е, какво?
— Едо, едо — отговори студено германецът, като се наведе и почти веднага се изправи, сякаш за да вдигне някакъв голям товар.
— А другите? — нетърпеливо запита херцогът. — Къде са другите?
— Другите, те дофършфат останалите.
— А ти? Какво направи ти?
— Аз ли? Ще фидите. Отстъпете малко. Херцогът се отдръпна.
В този миг всички различиха предмета, който Бем беше повдигнал с такова голямо усилие. Това беше трупът на един старец.
Той го издигна над балкона, залюля го за миг във въздуха и го хвърли в краката на своя господар.
Глухият шум от падането, струите кръв, които избликнаха от тялото му и нашариха надалеч паветата, ужасиха дори самия херцог. Но това чувство трая твърде кратко и любопитството подтикна всички да минат напред, за да погледнат жертвата, осветена от един треперлив факел.
Тогава различиха бяла брада, достойно за уважение лице и ръце, вцепенени от смъртта.
— Адмиралът! — възкликнаха едновременно двадесетина гласове и веднага едновременно замлъкнаха.
— Да, адмиралът. Наистина е той — каза херцогът, като се приближи до трупа, за да го разгледа с безмълвна радост.
— Адмиралът, адмиралът! — повтаряха полугласно всички свидетели на тази страшна сцена, притискайки се един до друг и приближавайки се плахо до този повален велик старец.
— Ах, ето те най-сетне, Гаспар! — каза победоносно херцог дьо Гиз. — Ти накара да убият баща ми. Аз отмъстих за него.
И той се осмели да стъпи с крак върху гърдите на протестантския герой.
Но изведнъж очите на умиращия се отвориха с голямо усилие, осакатената му окървавена ръка се сгърчи за последен път и адмиралът, без да помръдне, каза на осквернителя с гробовен глас:
— Анри дьо Гиз, един ден и ти ще усетиш върху гърдите си крака на своя убиец. Аз не съм убил баща ти, бъди проклет!
Херцогът, блед и треперещ, почувствува ледена тръпка по цялото си тяло. Той прокара ръка по челото си, сякаш да прогони зловещо видение. После, когато я отпусна, когато се осмели отново да погледне адмирала, очите се бяха затворили, ръката висеше безжизнена и от устата, произнесла страшните думи, сега бликаше черна кръв върху бялата брада.
Херцогът вдигна шпагата с отчаяна решителност.
— Е, добре, фаша сфетлост — запита Бем, — дофолен ли сте?
— Да, приятелю — отговори Анри, — защото ти отмъсти…
— За херцог Франсоа, нали?
— За религията — каза Анри с глух глас. — А сега — обърна се той към швейцарците, войниците и буржоата, които изпълваха двора, — на работа, приятели мои, на работа!
— Хей, добър ден, господин дьо Бем — каза тогава Коконас, приближавайки се със своего рода възхищение към германеца, който, все още на балкона, изтриваше невъзмутимо шпагата си.
— Значи, вие го изпратихте на оня свят? — извика възторжено Ла Юриер. — Как можахте да го направите, достойни благороднико?
— О, много просто. Той чу шума, отфори фратата и аз му мушнах моята рапир в тялото. Но това не е фсичко. Мисля, че и Телини е загазил. Чуфам го, като фика.
В този момент действително се чуха отчаяни викове. Крещеше като че ли жена. Червеникави отблясъци затрептяха в едното крило, където имаше галерия. Двама души бягаха, преследвани от дълга върволица палачи. Аркебузен изстрел повали единия, другият видя на пътя си отворен прозорец и без да се замисля за височината, без да се безпокои за враговете, които го очакваха долу, скочи неустрашимо в двора.
— Убийте го, убийте го! — закрещяха убийците, като видяха, че жертвата ще им се изплъзне.
Човекът се изправи на крака, вдигна шпагата си, която бе изпуснал при падането, и се втурна с наведена глава през тълпата, събори трима-четирима, промуши едного с шпагата си и сред огъня, на револверните изстрели, сред проклятията на разбеснелите войници, които го бяха изпуснали, той премина като светкавица край Коконас, който го чакаше на вратата с кама в ръка.
— Прободен си! — извика пиемонтецът, пронизвайки ръката му с тънкото острие.
— Подлец! — отговори беглецът и удари през лицето своя неприятел с шпагата си, понеже нямаше достатъчно място, за да го промуши.
— О, хиляди дяволи! — извика Коконас. — Та това е граф дьо Ла Мол.
— Той предупреди адмирала! — извикаха няколко войници.
— Смърт, смърт! — зареваха от всички страни. Коконас, Ла Юриер, десетина войници се спуснаха след Ла Мол. Облян в кръв, достигнал до тази степен на възбуда, която удвоява сетните човешки сили, беглецът летеше по улиците, воден само от инстинкта си. Зад него стъпките и виковете на враговете му го пришпорваха и сякаш му даваха крила. Понякога куршум изсвистяваше край ухото му и изведнъж даваше нов тласък на отмалелия му бяг. Не дишане, не дъх излизаше от гърдите му, а глухо хъркане, преминало в ръмжене. Пот и кръв се лееха от косите му и се стичаха смесени по лицето му.
Скоро дрехата му не можеше да побере ударите на сърцето му и той я разкъса. Скоро шпагата стана тежка за ръката му и той я захвърли надалеч. Понякога му се струваше, че стъпките му затихват, че ще се изплъзне от палачите си. Но при техните викове други убийци, които се изпречваха на пътя му, по-близо до него, изоставяха кървавата си работа и се притичваха. Изведнъж той зърна реката, течаща безмълвно от лявата му страна. Стори му се, че ще изпита, като преследван от кучета елен, неизразимо удоволствие да се хвърли в нея. И само върховната сила на разума го възпря. Вдясно се издигаше Лувърът, мрачен, неподвижен, изпълнен с глухи, зловещи шумове. По подвижните мостове сновяха шлемове и брони, които искряха с хладен блясък под лунните лъчи. Ла Мол помисли за наварския крал, както беше помислил за Колини. Те бяха неговите двама единствени покровители. Той събра всичките си сили, погледна небето, произнасяйки тихо обет да се отрече от протестантството, ако се изплъзне от клането. Направи един завой от тридесет стъпки, измамвайки по този начин хайката, която го преследваше, спусна се право към Лувъра, хвърли се към моста, смеси се с войниците, получи още един удар от кама, която се плъзна по ребрата му, и въпреки виковете: „Смърт! Смърт!“, които отекваха край него, въпреки отбранителното държане на часовоите, се спусна като стрела в двора, скочи в преддверието, спусна се по стълбата, изкачи два етажа, позна една врата, облегна се на нея и започна да блъска с крака и ръце.
— Кой е там? — прошепна женски глас.
— О, боже мой, боже мой — едва изрече Ла Мол. — Те идват… Чувам ги… Ето ги… Виждам ги… Аз съм!… Аз!…
— Но кой сте вие? — попита гласът.
Ла Мол си спомни паролата и извика:
— Навара, Навара!
Вратата веднага се отвори. Ла Мол, без да вижда и без да благодари на Жийон, се спусна в някакъв вестибюл, прекоси един коридор, две-три стаи и най-сетне се озова в едно помещение, осветено от окачена на тавана лампа.
Под кадифени завеси, извезани със златни цветя, в дъбов креват с резба една полугола жена се облегна
