на възглавницата и втренчи в него ужасени очи.
Ла Мол се спусна към нея.
— Госпожо! — извика той. — Убиват, колят моите братя! Искат да ме убият, да ме заколят и мен! Ах, вие сте кралицата!… Спасете ме!
И той се хвърли в краката й, оставяйки широка кървава диря по килима.
Като видя този блед, раздърпан мъж, коленичил пред нея, наварската кралица се изправи ужасена, скри лице в ръцете си и завика за помощ.
— Ваше величество — каза Ла Мол, правейки усилие да се изправи, — в името на небето, не викайте, защото, ако ви чуят, аз съм загубен. Убийци ме преследват. Те се изкачват по стълбата зад мен! Чувам ги. Ето ги! Ето ги!…
— Помощ! — пак извика наварската кралица извън себе си. — Помощ!
— Ах, вие ме убихте — каза отчаяно Ла Мол. — Да умреш от такъв дивен, глас, да умреш от такава красива ръка! О, никога не бих повярвал, че това е възможно!
В същия миг вратата се отвори и в стаята се втурна шайка от залитащи побеснели хора, с лица, изцапани с кръв и барут, с алебарди и шпаги в ръце.
Начело беше Коконас с настръхнали рижи коси, с разширени бледосини очи, с разцепена от сабята на Ла Мол буза, който беше оставил кървавата си диря върху неговата плът. Така, обезобразен, пиемонтецът беше страшен за гледане.
— Дявол да го вземе — извика той. — Ето го, ето го! Този път го държим, най-сетне!
Ла Мол потърси около себе си някакво оръжие, но не намери. Той погледна кралицата — по нейното лице бе изписано дълбоко състрадание. Тогава разбра, че само тя може да го спаси, спусна се към нея и я обгърна с ръце.
Коконас направи три стъпки напред и с върха на дългата си рапира продупчи още веднъж рамото на своя враг. Няколко капки кръв, топла и пурпурна, обагриха като роса белите и уханни чаршафи на Маргьорит.
Маргьорит видя кръвта, Маргьорит почувствува трепета на това тяло, вкопчено в нейното. И отскочи заедно с него между кревата и стената. Тъкмо навреме. Ла Мол, на края на силите, беше неспособен да направи каквото и да било движение нито за да бяга, нито за да се отбранява. Той отпусна смъртнобледото си лице на рамото на младата жена и сгърчените му пръсти се впиха и разкъсаха изящната везана батиста, която обгръщаше като ефирен облак тялото на Маргьорит.
— Ах, ваше величество! — прошепна той със замиращ глас. — Спасете ме!
Това беше всичко, което успя да каже. Очите му, забулени от облак, подобен на мъртвешката нощ, помръкнаха, натежалата му глава клюмна, ръцете му се отпуснаха, краката му се подкосиха и той се плъзна на пода в собствената си кръв, увличайки и кралицата със себе си.
В този миг Коконас, възбуден от виковете, опиянен от мириса на кръв, раздразнен от бясното тичане, протегна ръка към кралското ложе. Още миг и шпагата му щеше да прониже сърцето на Ла Мол, а може би в същото време и сърцето на Маргьорит.
При вида на голата шпага, а може би при вида на това грубо безсрамие, кралската потомка се изправи с целия си ръст и нададе такъв силен вик на ужас, на възмущение и на гняв, че пиемонтецът се вкамени от непознато чувство. Наистина, ако тази сцена беше продължила със същите актьори, това чувство сигурно щеше да се стопи като утринен сняг под априлско слънце.
Но изведнъж от една тайна врата в стената изскочи шестнадесет-седемнадесетгодишен момък, облечен в черно, блед, с разрошени коси.
— Почакай, сестрице, почакай! — извика той. — Ето ме, ето ме!
— Франсоа, Франсоа, помощ! — извика Маргьорит.
— Херцог д’Алансон! — промълви Ла Юриер и свали аркебузата си.
— Боже мой, френски принц! — изръмжа Коконас, отстъпвайки крачка назад.
Херцог д’Алансон се огледа. Тоя видя Маргьорит разрошена, по-красива от когато и да било, притисната до стената, заобиколена от мъже с разярени очи, с потни чела и разпенени уста.
— Негодници! — извика той.
— Спасете ме, братко! — изкрещя Маргьорит примряла. — Те искат да ме убият!
Пламък премина по бледото лице на херцога.
Макар и без оръжие, силен със съзнанието за своя ранг, той пристъпи, стиснал юмруци срещу Коконас и другарите му, а те се отдръпнаха изплашени пред мълниите, които изпускаха очите му.
— Така ли ще убиете един френски принц? Хайде да ви видя!
Докато те продължаваха да отстъпват пред него, той добави:
— Хей, капитане на гвардейците, елате тук и обесете всички тези разбойници!
По-изплашен от вида на този млад човек без оръжие, отколкото от цял отред наемници, Коконас беше вече до вратата. Ла Юриер слизаше по стълбите като елен. Войниците се блъскаха, падаха и ставаха във вестибюла, за да се измъкнат колкото се може по-скоро, и вратата беше много тясна за голямото им желание да се озоват навън.
През това време Маргьорит инстинктивно беше хвърлила върху припадналия човек завивката от дамаска и се беше отдалечила от него.
Когато и последният убиец изчезна, херцог д’Алансон се обърна.
— Скъпа сестро — извика той, виждайки, че Маргьорит е цяла изпръскана с кръв. — Да не би да си ранена?
И той се хвърли към сестра си с такова безпокойство, което би правило чест на неговата братска обич, ако не го обвиняваха, че това чувство е малко по-силно, отколкото подхожда на един брат.
— Не — каза тя. — Мисля, че не съм. Или пък, ако съм ранена, то е съвсем леко.
— Но тази кръв — каза херцогът, като опипа с треперещите си ръце Маргьорит, — откъде идва тя?
— Не знам — отговори младата жена. — Един от тези негодници посегна към мене, може би е бил ранен.
— Да посегне на моята сестра! — извика херцогът. — О, само ако беше ми го показала, ако беше ми казала кой е той, ако знаех къде да го намеря!
— Шт! — прекъсна го Маргьорит.
— Но защо? — запита Франсоа.
— Защото, ако ви видят в този час в моята стая…
— Нима братът не може да посещава сестра си, Маргьорит?
Кралицата спря на херцог д’Алансон такъв проницателен и заплашителен поглед, че младият човек отстъпи.
— Да, да, Маргьорит — каза той, ти имаш право. Да, отивам си. Но ти не можеш да останеш сама в тази страшна нощ. Искаш ли да извикам Жийон?
— Не, не, никого. Върви си, Франсоа. Мини, откъдето дойде.
Младият принц се подчини. Едва беше излязъл и въздишка иззад леглото долетя до нея. Тогава тя се спусна към вратата на тайния проход, затвори я с резе, после изтича до другата врата и също я заключи. Точно в момента, когато група стрелци и войници, преследващи други хугеноти, настанени в Лувъра, минаха като ураган в края на коридора.
След като се огледа внимателно наоколо си, за да се увери, че наистина е сама, Маргьорит отиде зад леглото, повдигна завивката от дамаска, която беше скрила тялото на Ла Мол от погледа на херцог д’Алансон, измъкна с усилие тази безжизнена маса по средата на стаята и като видя, че нещастникът все още диша, седна до него, опря главата му на коленете си и напръска лицето му с вода, за да го свести.
Едва когато водата заличи пласта от прах, барут и кръв, покриващ лицето на ранения, Маргьорит позна хубавия благородник, който, изпълнен с жизненост и надежда, преди три-четири часа само беше дошъл да я моли за ходатайство пред наварския крал и я беше оставил самата нея замечтана, напускайки я замаян от красотата й.
Маргьорит нададе изплашен вик, защото сега чувството, което изпитваше към ранения, беше по-силно от обикновено съжаление. В него се съдържаше любопитство. Всъщност раненият не беше вече за нея обикновен чужденец, а почти познат. Под нейната ръка скоро се появи цялото хубаво лице на Ла Мол, бледо и изтощено от болката. Със смъртен трепет, бледа почти колкото него, тя постави ръката си върху сърцето
