обстоятелства, след това размишление той отстъпи и се приюти зад ъгъла на улица Брак, достатъчно отдалечена, за да може оттам без мъчнотии, особено през нощта, да намери точната линия, по която да изпрати куршума си в дьо Муи.
Дьо Муи се огледа наоколо си, подаде се предпазливо като човек, който се готви за дуел, но виждайки че нищо не се случва, извика:
— Значи, така? Изглежда, вие, господин вестоносецо, сте забравили аркебузата си при вратата ми. Ето ме, аз съм тук, какво искате от мен?
„А — каза си Коконас, — ето един храбрец.“
— Е, добре — продължи дьо Муи, — приятели или неприятели, все едно, не виждате ли, че ви чакам?
Ла Юриер не обели нито дума, Морвел не отговори и тримата швейцарци също останаха безмълвни.
Коконас почака един миг, после, като видя, че никой не желае да поддържа разговора, започнат от Ла Юриер и подет от господин дьо Муи, напусна своя пост, пристъпи сред улицата и размахвайки шапка в ръка, каза:
— Господине, ние сме дошли тук не за убийство, както бихте могли да помислите, а за дуел… Аз придружавам един от вашите неприятели, който би искал да се срещне с вас, за да завърши достойно една стара разпра. Дявол да го вземе, излезте напред, господин дьо Морвел, вместо да обръщате гръб — господинът приема.
— Морвел? — извика дьо Муи. — Морвел, убиецът на баща ми! Морвел кралеубиецът! Ах, бога ми, разбира се, приемам!
И прицелвайки се в Морвел, който се готвеше да почука в двореца дьо Гиз, за да потърси подкрепление, той простреля шапката му с един куршум.
При този изстрел, при вика на Морвел, гвардейците, които бяха отвели херцогиня дьо Невер до дома й, излязоха придружени от трима-четирима благородници и пажовете им и се приближиха до къщата на любовницата на младия дьо Муи.
Втори куршум, отправен към отреда, повали войника, който се намираше най-близо до Морвел. Дьо Муи останал без оръжие или най-малкото с безполезно оръжие, защото беше изстрелял всичките куршуми от пистолетите си, а враговете бяха твърде далеч от досега на шпагата му, се прислони зад колоните на балкона.
Междувременно тук-таме започнаха да се отварят и прозорците, на околните къщи и в зависимост от миролюбивото или войнствено настроение на обитателите си се затваряха или по тях щръкнаха мускетони и аркебузи.
— Помощ, мой храбри Меркандон! — извика дьо Муи на един възрастен човек, който се взираше в суматохата от един прозорец срещу двореца дьо Гиз.
— Викате ли, господин дьо Муи? — запита старецът. — Вас ли нападат?
— Мен, вас, всички протестанти. Ето ви доказателство.
Действително в този момент дьо Муи видя как срещу него се насочва аркебузата на Ла Юриер. Той даде изстрел, но младият човек успя да се наведе и куршумът счупи стъклото над главата му.
— Меркандон! — извика Коконас, който беше забравил своя кредитор, увлечен от започващото сражение. Но думите на дьо Муи отново му напомниха за съществуването му. — Меркандон, улица Шом, точно той е. Той живее тук. Това е добре. Ще се бием всеки със своя човек.
И докато хората от двореца дьо Гиз издънваха и чупеха вратите на къщата, в която беше дьо Муи, докато Морвел с факел в ръка се опитваше да я запали и започна ужасна битка срещу някакъв човек, който сам с всеки удар на рапирата си поваляше по един неприятел, Коконас се мъчеше да разбие вратата на Меркандон с едно паве, но това индивидуално нападение не тревожеше стареца и той се целеше и стреляше колкото може по-точно от своя прозорец.
Тогава целият пуст и тъмен квартал се освети като посред бял ден и загъмжа като мравуняк. Защото от двореца Монморанси седем или осем благородници хугеноти с прислугата и приятелите си започнаха страшна стрелба и поддържани от изстрелите от прозорците, накараха хората на Морвел и хората от двореца дьо Гиз да отстъпят, като ги притиснаха до къщата, от която бяха излезли.
Коконас, който още не беше успял да издъни вратата на Меркандон, макар да блъскаше с все сили, беше увлечен от това внезапно отстъпление. С гръб към стената, с извадена шпага, той започна не само да се защищава, но и да атакува с такива страшни викове, че гласът му се носеше над всички. Той се биеше така наляво, и надясно, удряше приятели и врагове и около него се образува празно пространство. Докато рапирата му пробиваше нечии гърди и топлата кръв пръскаше ръцете и лицето му, той, с разширени очи, с отворени ноздри, стиснал зъби, завладяваше изгубения терен и се приближаваше до обсадената къща. Дьо Муи след страшна битка по стълбите и във вестибюла излезе като истински герой от горящата къща. Сред цялата тая битка той не преставаше да вика: „Ела тук, Морвел! Морвел, къде си?“ — ругаейки го с най- обидни епитети. Най-сетне се появи на улицата, поддържайки с ръка любовницата си, полуоблечена и почти припаднала, стиснал кама между зъбите си. Шпагата му, проблясваща от бързото въртене, чертаеше бели и червени кръгове в зависимост от това дали луната посребряваше острието й, или някой факел осветяваше кръвта по нея. Морвел беше избягал. Ла Юриер, отблъснат от дьо Муи към Коконас, който не го позна и го посрещна с острието на шпагата си, молеше за милост на две страни. В този миг Меркандон го забеляза и позна по белия кръст, че е палач. Чу се изстрел, Ла Юриер нададе вик, разпери ръце, изпусна аркебузата си и след като се опита да се добере до стената, за да се опре на нещо, падна по лице на земята.
Дьо Муи се възползува от това, спусна се по улица Паради и изчезна.
Хугенотите оказаха толкова силна съпротива, че отблъснаха хората от двореца дьо Гиз. Те се прибраха вътре и залостиха вратите, от страх да не ги обсадят и да ги изловят в дома им.
Коконас, пиян от кръв и шум, стигнал до тази възбуда, от която особено при пияниците смелостта се превръща в безумие, не беше нито видял, нито чул нещо. Той забеляза само, че в ушите му не звънтеше вече така силно, че ръцете и лицето му малко поизсъхнаха и отпускайки шпагата си, видя падналия по лице човек в локва кръв и горящите къщи около себе си.
Това беше съвсем кратък отдих, защото точно в момента, когато щеше да се приближи до човека, в когото му се стори, че разпозна Ла Юриер, вратата на къщата, която напразно се бе опитвал да разбие с павето, се отвори и старият Меркандон, последван от сина си и от двамата си племенници, се нахвърлиха върху пиемонтеца, който се бе спрял да си поеме дъх.
— Ето го, ето го! — извикаха те в един глас.
Коконас се намираше посред улицата и страхувайки се, че четиримата мъже ще го заобиколят и ще го нападнат едновременно, отскочи гъвкаво като дивите кози, които така често бе преследвал в планините, и се долепи до стената на двореца дьо Гиз. Веднъж подсигурил гърба си от изненади, той зае отбранително положение и стана подигравателен.
— Ехей, дядо Меркандон, не ме ли познавате?
— Ах ти, нещастнико — извика старият хугенот, — напротив, много добре те познавам. Да нападаш мене, приятеля на своя баща!
— И негов кредитор, нали?
— Да, негов кредитор, щом ти сам го казваш.
— Точно така — съгласи се Коконас. — Затова съм тук, да си уредим сметките.
— Хванете го и го вържете — каза старецът на придружаващите го, които, като чуха думите му, се хвърлиха към Коконас.
— Един момент, един момент — каза засмяно Коконас. — За да задържате хората, трябва ви заповед, а вие сте забравили да я поискате от превото.
И при тези думи той кръстоса шпагата си с младежа, който се намираше най-близо до него, и още с първия удар отсече китката му с шпагата си. Нещастникът отстъпи, стенейки.
— Следващият! — извика Коконас.
В същия миг прозорецът, под който Коконас беше се прислонил, скръцна и се отвори. Коконас скочи настрана, страхувайки се, че ще го атакуват оттам, но вместо неприятел, той видя една жена. Вместо смъртоносно оръжие, което се готвеше да отблъсне, един букет падна в краката му.
— Я виж ти! Жена! — каза той.
