му. Сърцето му биеше още. Тогава протегна ръка към едно шишенце с благоуханни соли, което се намираше на съседната маса, и го поднесе към ноздрите му.
Ла Мол отвори очи.
— Боже мой — прошепна той, — къде съм?
— Спасен, успокойте се, спасен! — каза Маргьорит.
Ла Мол обърна с мъка поглед към кралицата, погълна я за миг с очи и прошепна:
— О, колко сте красива!
И сякаш заслепен, затвори тутакси отново клепачи с лека въздишка.
Маргьорит извика сподавено. Младият човек беше пребледнял още повече, колкото и невъзможно да изглеждаше това. За миг й се стори, че тази въздишка бе последната.
— Боже мой, боже мой — прошепна тя, — смилете се над него!
В този миг почукаха силно на вратата в коридора. Маргьорит се полуизправи, поддържайки Ла Мол под мишница.
— Кой е там? — запита тя.
— Ваше величество, аз съм, аз — извика женски глас. — Аз, херцогиня дьо Невер.
— Анриет! — възкликна Маргьорит. — О, няма опасност. Тя ми е приятелка, чувате ли, господине?
Ла Мол направи усилие и се опря на коляното си.
— Опитайте се да се задържите тъй, докато аз отворя вратата — каза кралицата.
Ла Мол се облегна с ръка на пода и успя да запази равновесие.
Маргьорит пристъпи към вратата, но се спря изведнъж разтреперана от ужас.
— Ах, ти не си сама! — извика тя, чувайки звън на оръжие.
— Не, придружават ме дванадесет гвардейци, които ми даде херцог дьо Гиз.
— Херцог дьо Гиз? — прошепна Ла Мол. — О, убиец, убиец!
— Тихо — каза Маргьорит, — нито дума!
И тя се огледа наоколо си, за да види къде би могла да скрие ранения.
— Шпага, кама — прошепна Ла Мол.
— За да се защищавате ли? Безполезно! Не чухте ли? Те са дванадесет, а вие сте сам.
— Не за да се защищавам, а за да не попадна жив в ръцете им.
— Не, не — успокои го Маргьорит, — аз ще ви спася. Ето в този будоар, елате, елате!
Ла Мол направи усилие и подкрепен от Маргьорит, се домъкна до будоара. Маргьорит затвори вратата след него и скривайки ключето в кесийката си за пари, му прошепна през тапицираната стена:
— Нито вик, нито стон, нито въздишка, и вие сте спасен!
После, намятайки се с нощна роба, отиде да отвори на приятелката си, която се хвърли в обятията й.
— Ах — извика тя, — нищо не ви се е случило, нали, ваше величество?
— Не, нищо — каза Маргьорит, като се загърна, за да не се виждат кървавите петна, които бяха нашарили пеньоара й.
— Толкова по-добре, но във всеки случай, понеже херцог дьо Гиз ми даде дванадесет гвардейци, за да ме отведат до в къщи, а аз нямам нужда от толкова голяма охрана, ще оставя шестима на ваше величество. Шестима гвардейци на херцог дьо Гиз тази нощ струват много повече, отколкото цял полк от кралската гвардия.
Маргьорит не посмя да откаже. Тя настани шестимата гвардейци в коридора и целуна херцогинята, която с останалите шестима се отправи към двореца на херцог дьо Гиз, където живееше в отсъствие на мъжа си.
Глава 9
Палачите
Коконас не беше избягал, беше отстъпил. Ла Юриер също не беше избягал. Беше се втурнал. Единият беше изчезнал като тигър, другият като вълк.
В резултат на това Ла Юриер вече се намираше на площад Сен-Жермен л’Оксероа, докато Коконас едва излизаше от Лувъра.
Ла Юриер, виждайки се сам със своята аркебуза сред непознати, които тичаха, куршуми, които свистяха, и трупове, които падаха от прозорците, някои цели, други на парчета, започна да се страхува и взе благоразумното решение да се добере до странноприемницата си. Но като излезе на улица Арбр-Сек, през улица Аврон, той попадна на отред швейцарци и лека кавалерия, командвани от Морвел.
— Е! — извика този, който сам си бе дал името кралеубиец. — Приключихте ли вече? Прибирате ли се, кръчмарю? А какво направихте с вашия пиемонтец, да не му се е случило нещастие? Ще бъде жалко, беше така цветущ.
— Не ми се вярва — каза Ла Юриер. — Надявам се, че скоро ще ни настигне.
— Откъде идвате?
— От Лувъра, и трябва да ви кажа, че не ни посрещнаха много любезно.
— Кой?
— Негово височество херцог д’Алансон. Нима той не е от нашите?
— Негово височество херцог д’Алансон не е с никого. Той се интересува само от нещата, които лично го засягат. Предложете му да се отнесе с двамата си по-възрастни братя като с хугеноти, и той ще го направи, стига работата да се извърши, без да се изложи. Вие няма ли да дойдете с тези смели мъже, метр Ла Юриер?
— А къде отиват те?
— Боже мой, на улица Монторгьой. Там живее един мой познат протестантски пастор. Той има жена и шест деца. Тези еретици ужасно се множат. Ще бъде интересно.
— А вие? Къде отивате вие?
— По лична работа.
— Да не би да искате да отидете без мен? — изрече един глас, който накара Морвел да потръпне. — Вие знаете хубавите места и аз искам да дойда с вас.
— А, ето го нашия пиемонтец — каза Морвел.
— Това е господин дьо Коконас — добави Ла Юриер. — Така си и мислех, че сте ме последвали.
— Дявол да го вземе, вие търчите твърде силно, за да ви настигне човек. И после аз малко се отклоних от правата линия, за да хвърля в реката едно отвратително дете, което викаше: „Долу папистите, да живее адмиралът!“ За нещастие мисля, че то знаеше добре да плува. Тези мръсни еретици, ако искаш да ги удавиш, трябва да ги хвърлиш във водата като котките — докато са още слепи.
— А, вие казвате, че идвате от Лувъра. Значи, нашият хугенот се скри там? — запита Морвел.
— Боже мили, да.
— Изпратих му един куршум, когато вдигаше сабята си от земята в двора на адмирала. Но не знам как стана, че не го улучих.
— О, аз — каза Коконас — го улучих. Ударих му един в гърба с моята шпага така, че острието беше цялото в кръв. Впрочем аз го видях, като падна в ръцете на Маргьорит, чаровна жена, дявол да го вземе! Признавам обаче, не би ми било неприятно, ако бях напълно сигурен, че е мъртъв. Този смелчага ми се струва много злопаметен. Способен е да ме мрази цял живот. Но не казахте ли преди малко, че трябва да отидете някъде?
— Искате да дойдете с мен ли?
— Дявол да го вземе, държа да не остана тук. Досега съм убил само трима-четирима, а ако не се движа, рамото ме боли. На път, на път!
— Капитане — каза Морвел на началника на отреда, — дайте ми трима души, а с останалите вървете да си разчистите сметките с вашия пастор.
Трима швейцарци се отделиха и се присъединиха към Морвел. Двата отреда сега вървяха рамо до рамо до края на стръмната улица Тиршап. Там леката кавалерия и швейцарците поеха по улица Тонелри, докато Морвел, Коконас, Ла Юриер и тримата мъже тръгнаха по улица Феронри, после по улица Трус-Ваш и излязоха на улица Сент-Авоа.
— Къде по дяволите ни водите? — запита Коконас, който започна да се отегчава от това дълго
