посока. Но Салсед не можеше да говори. Той беше мъртъв. Таншон тихо заповяда нещо на стрелците и те веднага се хвърлиха натам, накъдето сочеше изобличаващият поглед на Салсед.
— Разкрита съм — прошепна младият паж на ухото на Ернотон, — смилете се, помогнете ми, спасете ме, господине. Те идват насам!
— Какво искате пак?
— Да бягаме. Нима не виждате? Те ме търсят.
— Но кой сте вие?
— Жена… Спасете ме, защитете ме!
Ернотон пребледня. Но великодушието му надви учудването и страха.
Той пропусна непознатата пред себе си и разбутвайки енергично тълпата с дръжката на шпагата си, разчисти пътя до ъгъла на улица Мутон и натика девойката в някаква врата.
Ернотон дори не успя да я попита как се казва и къде ще се видят отново. Но тя, сякаш разчела мислите му, му хвърли многообещаващ поглед, преди да изчезне.
Ернотон се върна на площада и огледа ешафода и кралската ложа.
Салсед, неподвижен и мъртвешки блед, лежеше на дъските.
Екатерина, пребледняла и трепереща, стоеше в ложата.
— Сине — промълви тя и изтри влажното си чело, — сине, би трябвало да смените главния палач — той е привърженик на Лигата.
— Защо мислите така, майко? — полита Анри.
— Салсед умря още след първото разтягане.
— Той излезе твърде слаб.
— Не е вярно! — възрази Екатерина с презрителна усмивка — синът й беше доста недосетлив. — Удуши го някой, скрил се под ешафода, точно в момента, когато искаше да обвини хората, обрекли го на смърт. Заповядайте някой лекар да прегледа трупа — сигурна съм, че ще се намерят следи от връвта.
— Права сте, майко — каза Анри и очите му пламнаха, — явно на дьо Гиз служат по-добре, отколкото на мен.
— Тихо, сине! — прошепна Екатерина. — Не вдигайте шум, само ще ни се смеят — пак ни измамиха!
— Жоайоз направи добре, че си отиде. Човек не може да разчита на нищо, дори на изтезанията… Да се махаме оттук, госпожо.
Глава 6
Братята дьо Жоайоз излязоха от Кметството през задната врата и оставяйки слугите и конете си при кралските екипажи, тръгнаха по улиците на този обикновено оживен, а сега пуст квартал. Жадният за зрелища народ се беше събрал на площада.
Вървяха, хванати за ръце, в пълно мълчание.
Ан проговори пръв.
— Къде ме водиш, Анри?
— Никъде, братко, отивам, където ми видят очите — отговори Анри. — Ходи ли ти се някъде? На мен ми е безразлично.
— Но всяка вечер ти ходиш някъде — каза Ан.
— Ти какво, разпитваш ли ме, братко? — попита Анри. В гласа му звучеше нежност, примесена с уважение към по-големия брат.
— Опазил ме Господ! Чуждата тайна за мен е неприкосновена.
— Но ако поискаш, братко — отвърна Анри, — няма да имам никакви тайни от теб.
— Никакви?
— Да, братко. Ти си по-голям от мен и освен това си мой приятел.
— Честно казано, мислех, че се изповядваш на нашия свещеник — тази опора на богословието, факел на вярата, мъдър духовник на целия двор, който сигурно ще стане кардинал. Мислех, че се изповядваш и той опрощава греховете ти и ти дава ценни съвети.
— За мен, мой мили Ан — отговори Анри дьо Бушаж, — ти си повече от свещеник, повече от изповедник, повече от баща — ти си мой приятел.
— Тогава, приятелю мой, кажи ми — защо ти, който беше такъв веселяк, ставаш все по-тъжен?
— Братко, съвсем не съм тъжен — отговори Анри и се усмихна.
— Тогава какво става с теб?
— Влюбен съм.
— Но защо си толкова угрижен?
— Защото постоянно мисля за любимата.
— Ето, и сега въздишаш! Анри, та ти си граф дьо Бушаж, братът на Жоайоз, когото злите езици наричат третия крал на Франция… Вторият, ако не и първият крал — това е господин дьо Гиз… Ти си богат, красив и скоро ще станеш херцог и пер на Франция. Влюбен си, умислен, въздишаш — а имаш девиз Hilariter14.
— Мой мили Ан, всички тези дарове на миналото и обещания на бъдещето са недостатъчни за щастието ми. Аз не съм честолюбив.
— По-точно — ти се отказа от честолюбието си.
— Не преследвам това, за което говориш.
— Сега — да. Но после?
— Не желая нищо, братко.
— Не си прав. Казваш се Жоайоз — това е едно от най-добрите имена на Франция. Твоят брат е любимец на краля. Трябва да искаш всичко, да се стремиш към всичко, да получаваш всичко.
Анри наведе тъжно глава.
— Послушай — каза Ан, — сами сме, далече от всички. По дяволите, та ние неусетно сме стигнали до реката и стоим на моста Турнел! Не вярвам някой да може да ни подслушва тук, на това пусто място. Може би искаш да ми кажеш нещо много важно, Анри?
— Нищо, нищо. Просто съм влюбен, вече ти казах.
— Поне красива ли е?
— Дори прекалено красива.
— Как се казва?
— Не знам.
— Приятелю мой, почвам да мисля, че нещата са по-лоши, отколкото смятах. Това не е тъга, това е безумие!
— Разговарях с нея само веднъж и оттогава повече не съм я срещал.
— И не си узнал нищо за нея?
— От кого?
— Как от кого? От съседите.
— Тя живее сама и никой не я познава.
— И какво, да не е привидение?
— Жена е, висока и прекрасна като нимфа, сериозна и строга като архангел.
— Къде я срещна?
— Веднъж на кръстовището Жиписиен тръгнах след една девойка и влязох в градината на църквата. Там под дърветата има една плоча… Влизал ли си в тази градина, братко?
— Никога. Но това няма значение, продължавай.
— Започна да се мръква. Загубих девойката от погледа си и търсейки я, стигнах до плочата. Забелязах някаква жена и понечих да тръгна към нея. Но изведнъж един човек, когото не бях забелязал, ми каза: „Извинете, господине“ и ме отстрани без грубост, по твърдо.
