в полумрака на стълбището.
— Това ли е всичко? — попита Жоайоз.
— Да. Слугата ме изпрати до вратата и каза: „Моля ви, в името на Бога и Дева Мария, забравете всичко!“ Побягнах объркан и зашеметен. Всяка вечер оттогава идвам на улица Бюси. Затова, когато излязохме от Кметството, краката ми сами ме понесоха насам. Скривам се зад ъгъла на къщата срещу нейния дом и понякога успявам да видя светлина в прозореца й — това е целият ми живот, цялото ми щастие.
— Чудесно щастие, няма що! — възкликна Жоайоз.
— Уви! Ако поискам повече, рискувам да загубя и това.
— А ако погубиш себе си, като си толкова покорен на съдбата?
— Братко — каза Анри с тъжна усмивка, — чувствам се щастлив.
— Но това е невъзможно!
— Какво да се прави! Щастието е нещо относително. Знам, че тя е там, че е жива, че съществува. Ако напусне и този дом, ако отново ми се наложи да живея в неизвестност, бих полудял, братко, или бих станал монах.
— Да пази Бог! Стигат на семейството ни един безумец и един монах.
— Не ме увещавай, Ан, и не ми се присмивай!
— Позволи ми да ти кажа…
— Какво?
— Че си хлътнал като ученик.
— Безсилен съм да се боря. По-добре да плувам по течението, отколкото да се боря с него.
— А ако то те повлече към дълбокото?
— Ще потъна там, братко.
— Така ли смяташ?
— Да.
— Не съм съгласен с теб и на твое място…
— Какво би направил ти, Ан?
— Щях да науча името й, на колко години е… На твое място…
— Ан, Ан, ти не я познаваш!
— Затова пък познавам теб. Слушай, Анри, нали имаше петдесет хиляди екю, дадох ти ги, когато кралят ми подари сто хиляди на рождения ми ден…
— Те и досега стоят в сандъка ми, Ан, не съм похарчил нито екю.
— Още по-зле! Да ги нямаше — разбирам!
— Но, братко!
— Никакво „Но, братко!“. Обикновеният слуга се подкупва с десет екю, добрият — със сто, отличният — с хиляда, и най-най-прекрасният — с три хиляди. Да допуснем, че имаме работа със слуга светец — двадесет хиляди, и той ще е твой. Така ще ти останат сто и тридесет хиляди ливри, за да купиш жената светица, която слугата светец ще ти осигури. Анри, приятелю, ти си просто глупак.
— Ан — произнесе Анри с въздишка, — има хора, които не се продават, тях дори кралят не може да купи.
Жоайоз се успокои.
— Добре, съгласен съм — каза той. — Но няма човек, който да не иска да отдаде сърцето си другиму.
— Това е друго!
— А ти направи ли нещо, за да ти отдаде сърцето си тази безчувствена красавица?
— Сигурен съм, Ан, че направих всичко, което зависи от мен.
— Чуйте ме, граф дьо Бушаж, вие просто сте се предали! Срещнали сте жена, която скърби, живее в самота, плаче, а вие тъгувате, въздишате — по-скучен сте и от нея! Тя е самотна — бъдете по-често с нея, тя е тъжна — бъдете весел, тя скърби за някого — утешете я и заменете покойника в сърцето й!
— Невъзможно е, братко.
— А ти опита ли?
— И защо?
— Поне заради самия опит. Казваш, че си влюбен, нали?
— Думите не стигат, за да опиша любовта си.
— Добре тогава, след две седмици тя ще бъде твоя жена.
— Братко!
— Давам ти думата на един Жоайоз. Надявам се, че не си се отчаял?
— Не, тъй като никога не съм се надявал.
— В колко часа се показва тя?
— Казах ти, братко — тя никога не се показва.
— Как изглежда домът й?
— Триетажна сграда, на втория етаж има тераса.
— Може ли да се проникне в дома през терасата?
— Може.
— А какво има срещу него?
— Друга сграда, по-висока.
— Кой живее там?
— Някакъв буржоа.
— Добър, лош?
— Добър, понякога чувам как се смее дори на собствените си мисли.
— Купи този дом.
— А кой ти казва, че той го продава?
— Предложи му двойна цена.
— А ако дамата ме види?
— И какво от това?
— Ще изчезне отново. А ако не се показвам, надявам се рано или късно да я видя пак.
— Ще я видиш още тази вечер.
— Тази вечер?
— Ще отидеш под балкона й в осем часа.
— Ще бъда там както всеки ден, макар и без никаква надежда.
— Впрочем, кажи ми адреса й.
— Между портата Бюси и двореца Сен Дьони, почти на ъгъла на улицата на Августинците, на двайсетина крачки от странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.
— Отлично, ще се срещнем в осем.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще видиш, ще чуеш. А сега отивай у дома. Облечи се колкото може по-хубаво, сложи си най-скъпите украшения, напръскай косите си с най-фин парфюм — тази вечер ще превземеш твоята крепост.
— Дано Господ те чуе, Ан!
Те си стиснаха ръцете.
Скоро Ан стигна до една красива, готическа сграда, недалеко от Парижката света Богородица, вдигна смело чукчето на вратата и шумно потропа.
Анри тръгна мълчаливо по една виеща се уличка, водеща към двореца на Правосъдието.
Глава 7
Докато траеше разговорът, който току-що разказахме, нощта се спусна и обгърна града.
