— Вярно — отговори младият човек, — чувал съм за него. Ще отида непременно!
И той тръгна заедно със слугите си.
Към два часа пристигна цяла дузина пътешественици на групи по четирима-петима, а някои идваха и сами.
Един от новопристигналите беше без шапка, но с бастун. Той кълнеше люто Париж, където крадците били толкова нагли, че му отмъкнали шапката близо до Гревския площад.
Между другото, той смяташе, че сам си е виновен — за какво му трябвало да идва в Париж с шапка, украсена с тока със скъпоценен камък.
Към четири часа в странноприемницата вече се бяха събрали около четиридесет от земляците на капитана.
— Странно — каза господин Фурнишон на жена си, — всички са гасконци.
— Какво странно има? — възрази му тя. — Нали капитанът каза, че ще събере своите земляци, а самият той е гасконец. Странно е друго — че досега са само четиридесет, а трябваше да, бъдат четиридесет и петима.
Но към пет часа се появиха още петима души, така че гостите на „Меча“ вече бяха в пълен състав.
Някои се познаваха помежду си. Например Есташ дьо Мираду се разцелува с кавалера, пристигнал с двамата слуги, и му представи Лардил, Милитор и Сципион.
— По какъв повод си в Париж? — попита кавалерът.
— А ти, мой мили Сен-Мален?
— Получих длъжност в армията. А ти?
— Заради едно наследство.
— О, така ли! И старата Лардил се лепна за теб.
— Тя пожела да ме придружи.
— А ти не можа ли да заминеш тайно, че да не влачиш цялата тази сюрия, лепнала се за полата й?
— Беше невъзможно — писмото от прокурора попадна в ръцете й.
— О, ти си получил писмено съобщение за наследството? — попита Сен-Мален.
— Да — отговори Мираду и опитвайки се да смени темата, каза: — Не е ли чудно, че странноприемницата е препълнена с наши земляци?
— Няма нищо чудно — табелата е твърде привлекателна за хората на честта — намеси се в разговора им нашият стар познат Пардика дьо Пенкорне.
— А, ето ви и вас! — каза Сен-Мален. — Вие така и не ми доразказахте вашата история.
— А какво исках да ви разкажа? — попита Пенкорне и се изчерви.
— Защо ви срещнах между Ангулем и Анжер в същия вид, както сега — пеша, без шапка и само с бастун в ръка?
— Това ли ви интересува, господине?
— Разбира се — каза Сен-Мален. — От Поатие до Париж е далечко, а вие идвате чак оттатък Поатие.
— От Сент-Андре-дьо-Кюбзак съм.
— Ето, виждате ли? И през цялото време пътувате без шапка.
— Отговорът е прост. Баща ми има чифт великолепни коне, над които толкова трепери, че след сполетялата ме беда ще ме лиши от наследство.
— И какво ви се случи?
— Тъкмо обяздвах единия от тях — най-хубавия, когато изведнъж на десетина крачки от мен се раздаде изстрел. Конят се изплаши и се понесе право към Дордон.
— И се хвърли в реката?
— Точно така.
— Заедно с вас?
— Не, за мое щастие. Успях да се спусна на земята, иначе щях да потъна с него.
— Виж ти! Значи бедното животно се удави?
— Да, по дяволите! Знаете, че Дордон е широка половин миля.
— И какво?
— Реших да не се прибирам вкъщи — беше ме страх от гнева на баща ми.
— А къде се е дянала шапката ви?
— Почакайте, дявол да го вземе! Шапката отхвръкна от главата ми.
— Когато паднахте ли?
— Аз не паднах, скочих на земята. Ние от рода Пенкорне сме ездачи от пелени и никога не падаме от кон.
— Това се знае — каза Сен-Мален. — А къде ви е шапката?
— Тръгнах да я търся — това беше единственото ми богатство, тъй като бях излязъл от къщи без пари.
— Какво ли пък богатство може да бъде една шапка? — настояваше Сен-Мален, явно решил да вбеси Пенкорне.
— Дори много голямо, гръм да ме удари! Трябва да ви кажа, че перото на шапката ми беше прикрепено с брилянтена тока, подарена на дядо ми от негово величество Карл V15.
— Ето какво било! И вие сте продали токата заедно с шапката? Тогава, любезни приятелю, изглежда, че вие сте най-богатият от всички нас. И бихте могли с получените пари поне да си купите още една ръкавица, вместо да ходите така — с една гола ръка.
— Ама почакайте, де! Точно се оглеждах за шапката си, когато към нея — като че ли е още пред очите ми — се спусна една огромна врана.
— Към шапката?
— По-скоро към брилянта… Знаете, че тези птици харесват всичко, което блести. Враната се хвърли върху моя брилянт и го отнесе.
— Брилянта?
— Да, господине. Известно време гледах след нея. После хукнах подире й и закрещях: „Дръжте я! Дръжте я! Крадец!“ Къде ти! Скоро се изгуби от погледа ми.
— Така че, съкрушен от двойната загуба…
— Не посмях да се върна в бащиния дом и реших да си търся щастието в Париж.
— Страхотно! — намеси се в разговора нов събеседник. — Значи вятърът станал на врана, а? Доколкото си спомням, вие разказахте на господин дьо Лоаняк, че докато сте четели писмото от вашата приятелка, вятърът отнесъл и писмото, и шапката ви и вие като истински Амадис16 сте се хвърлили след писмото, зарязвайки шапката си.
— Господине — каза Сен-Мален, — имам честта да познавам господин д’Обиньо — един прекрасен войник, освен това владеещ много добре и перото. Ако го срещнете някога, разкажете му историята на вашата шапка — той би направил чудесен разказ от нея.
Чу се сподавен смях.
— Е, господа — попита раздразнен гасконецът, — вие май ми се подигравате?
Пардика се огледа внимателно. До камината забеляза един младеж, закрил лицето си с ръце, и се насочи към него.
— Господине — каза той, — щом се смеете, правете го поне открито, за да могат всички да виждат лицето ви.
И бутна младия човек по рамото.
Момъкът вдигна глава. Това беше Ернотон дьо Карменж, който още не беше дошъл на себе си след приключението на Гревския площад.
— Моля ви, господине, оставете ме на мира — каза той — и освен това, ако още веднъж ме докоснете, то поне нека ръката ви бъде с ръкавица. Както виждате, вие не ме интересувате.
— Е, добре — промърмори Пенкорне, — щом е така, и аз не ща да ви знам.
— Милостиви господине — миролюбиво отбеляза Есташ дьо Мираду, — не бяхте особено любезен със земляка си.
