— А на вас какво ви влиза в работата, господине? — попита Ернотон още по-ядосан.
— Прав сте — каза Мираду с поклон, — наистина това не е моя работа.
Той се обърна с намерението да отиде при Лардил, приютила се край огъня, но някой му препречи пътя.
Беше Милитор. Ръцете му, както и преди бяха в пояса му, на устните му трептеше подигравателна усмивка.
— Чуйте, любезни ми татко! — каза безделникът. — Какво ще кажете за това?
— За кое?
— За това, как ви отряза този господин.
— Така ли? Сторило ти се е — каза Есташ и се опита да заобиколи Милитор.
Но маневрата не успя — Милитор отново му препречи пътя.
— Не само на мен, но и на всички тук присъстващи. Вижте — всички ви се смеят.
Наоколо наистина се смееха, но по най-различни поводи.
Есташ почервеня, изпъчи се и се върна при Карменж.
— Казват, милостиви господине — обърна се той към него, — че сте разговаряли нелюбезно с мен.
— И кой твърди това?
— Този господин — каза Есташ и посочи Милитор.
— В такъв случай този господин — отвърна Карменж, иронично наблягайки на „господин“ — бърбори като папагал.
— Така ли! — извика Милитор настръхнал.
— И бих му предложил да си затваря устата — продължи Карменж, — иначе ще се наложи да му напомня съветите на господин дьо Лоаняк.
— Господин Лоаняк не ме е наричал папагал, господине.
— Да, той ви нарече магаре. Това повече ли ви харесва? Ако сте магаре, ще ви натупам добре, ако сте папагал — ще ви оскубя перушината.
— Господине — намеси се Есташ, — това е мой доведен син и, моля ви, разговаряйте с него по- вежливо, поне от уважение към мен.
— Така ли ме защитавате, татенце! — извика вбесен Милитор. — Благодаря! Мога и сам да се оправя.
И тръгна с вдигнати юмруци към господин дьо Карменж. Ернотон хвана Милитор за врата, повдигна го и го изхвърли през прозореца.
— И знайте — спокойно добави той, — татенце, мамичко, синче и всички останали, че ще ви направя на кайма, ако си позволите да ми досаждате отново.
— Кой тук изхвърля хора през прозорците? — понита, влизайки в залата, някакъв офицер. — По дяволите, поне викайте „Пазете се!“.
— Господин дьо Лоаняк! — извикаха двадесетина души.
— Господин дьо Лоаняк! — повториха всичките четиридесет и петима.
При споменаването на това име, известно в цяла Гаскония, всички присъствуващи скочиха на крака.
Глава 9
След господин Лоаняк в залата влезе Милитор, поизцапан от падането и морав от злоба.
— Поклон, господа — каза Лоаняк. — А! Младият Милитор май пак се е джавкал с някого и е пострадал носът му.
— Ще ми се плати за това! — избоботи Милитор, показвайки юмрук на Карменж.
— Слагайте масата, господин Фурнишон! — извика господин Лоаняк.
— Виждате ли — оплака се Пенкорне, все още измъчван от присмеха на Сен-Мален, — смяха ми се, че нямам шапка, а никой дума не обели за господин дьо Монкрабо, който седна на масата в доспехи от времето на император Пертинакс! Ето това се казва оръжие за отбрана!
В отговор на което Монкрабо извика с фалцет:
— Господа, свалям бронята си! Това е предупреждение към онези, които искат да ме видят с оръжие за нападение!
И той повика слугата си — побелял дебеланко на около петдесет години.
— Свалете, моля ви, тази броня — каза му Пертинакс.
Дебеланкото свали бронята.
— А аз кога ще обядвам? — попита той стопанина си. — Кажи да ми дадат нещо за ядене, умирам от глад, Пертинакс.
Колкото и фамилиарно да беше това обръщение, то не предизвика ни най-малко учудване у господаря му.
— Нима нищо не ни остана? — попита Пертинакс.
— В Сакс похарчихме и последното екю.
— По дяволите, опитай да продадеш нещо.
Пертинакс още не беше успял да произнесе това, когато от прага на странноприемницата се раздаде силен глас:
— Старо желязо купувам! Кой продава железни отпадъци?
Щом чу това, госпожа Фурнишон се затича към вратата. През това време стопанинът носеше с тържествен вид към масата първите блюда. От всички страни заваляха похвали към кухнята на господин Фурнишон и той потърси с поглед съпругата си, за да сподели радостта си. Но — напразно.
— Къде ли се е запиляла? — попита той помощник-готвача.
— Ах, стопанино, удари тя кьоравото — заменя старото ви желязо за новички парички.
— Надявам се, че не става дума за бойната ми броня! — извика Фурнишон и тръгна към изхода.
— Няма страшно — каза Лоаняк, — изкупуването на оръжие е забранено с кралски указ.
В залата влезе ликуваща госпожа Фурнишон.
— Какво има? — попита тя развълнувания си съпруг.
— Казват, че си продала оръжието ми.
— Е, и?
— Ами аз не искам да го продаваш!
— Но сега няма война и е по-добре да имаме две нови тенджери, отколкото една стара броня.
— Предполагам, че откакто излезе кралският указ, за който спомена господин дьо Лоаняк, в търговията със старо желязо няма голяма сметка — отбеляза Шалабър.
— Търговецът ме увещава от доста време — каза госпожа Фурнишон — и днес не можах да устоя. Десет екю, господине, десет екю са това, а старата броня си остава стара броня.
— Как! Десет екю? — изуми се Шалабър. — Толкова скъпо? По дяволите!
И се замисли.
— Десет екю! — повтори Пертинакс и погледна многозначително слугата си. — Чувате ли, господин Самюел?
Господин Самюел изчезна.
— Но този търговец рискува да увисне на бесилото! — промълви господин дьо Лоаняк.
— Той е славно момче, разбрано и безобидно — продължаваше госпожа Фурнишон.
— И какво прави с това желязо?
— Продава го според теглото му.
— Според теглото? — повтори господин дьо Лоаняк. — И казвате, че ви е дал десет екю? За какво?
— За бронята и шлема.
— Да допуснем, че заедно тежат двадесет фунта, това прави по половин екю за фунт. По дяволите, тук има нещо.
