При тези думи той се огледа неспокойно. Слугата предпочете да се направи, че не е разбрал.
— Нищо не знам — каза той. — Пристигнах от Мон дьо Марсан.
— Е, това е друго нещо — отговори купувачът на брони, очевидно поуспокоен. — А щом сте от Мон дьо Марсан, откъде знаете, че купувам оръжие?
— По дяволите, та вие сам го казахте доста високо!
— Къде?
— На вратата на странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.
— Там ли бяхте?
— Да.
— С кого?
— С много приятели.
— И откъде са вашите приятели — обикновено в тази странноприемница няма никой.
— От Гаскония, както и самият аз.
— Поданици ли сте на Наварския крал?
— Ами! И тялом, и духом сме французи.
— Да, но сте хугеноти.
— Католици, както и негово светейшество папата, слава на Господа — каза Самюел и свали шапката си. — Но не за това става дума — говорехме за бронята.
— Елате насам, да не стоим насред улицата.
И те се приближиха до една сграда, в каквито обикновено живеят богатите парижки буржоа. Прозорците й не светеха. Над входа й имаше нещо като навес, а до него — пейка, която пътниците използуваха за отмора и да се качат на конете и магаретата си.
— Покажете ми бронята — каза търговецът вече под навеса.
— Ето я.
— Почакайте, стори ми се, че чух вътре шум.
— Не, беше отсреща.
Наистина отсреща имаше триетажен дом и от време на време в прозорците на последния му етаж проблясваше светлина.
— Хайде, по-бързо — каза търговецът, опипвайки бронята.
— Вижте колко е тежка! — каза Самюел. — Истинско произведение на изкуството.
— Шест екю. Съгласен ли сте?
— Шест екю?! А в странноприемницата платихте десет за спукан железен нагръдник!
— Шест екю. Да или не? — повтори търговецът.
— Така! Сега се пазарите — каза Самюел, — а там дадохте колкото ви поискаха.
— Съгласявайте се по-бързо — каза търговецът или да си ходим по живо, по здраво.
— Вие сте странен човек. Вършите работата си тайно, въпреки кралския указ, а си позволявате да се пазарите с порядъчните хора!
— Моля ви, не викайте!
— Няма от какво да се страхувам — повиши глас Самюел, — аз не се занимавам с търговия й няма защо да се крия.
— Добре, добре, ето ви десет екю и млъквайте.
— Десет екю? Така ли мислите да ми се изплъзнете?
— Няма такова нещо, ама че човек!
— И да знаете — заплаши го Самюел, — че ако се опитате да се скриете, ще повикам стражата!
В дома, пред който ставаше пазаренето, се отвори прозорец.
— Добре, добре — каза търговецът ужасен. — Виждам, че трябва да се съглася с всичко! Вземете петнадесет екю и изчезвайте!
— Прекрасно! — каза Самюел и пъхна парите в джоба си. — Но тези петнадесет екю трябва да дам на господаря си — продължи той, — а нали и аз трябва да получа нещо.
Търговецът се огледа и извади кинжал. Но Самюел беше нащрек и отстъпи назад.
— Е, добре, търговецо. Виждам кинжала ти, но виждам и още нещо — ей там на балкона има човек.
Търговецът пребледня от страх и погледна натам, където сочеше Самюел. И наистина видя на балкона някаква нелепа фигура в халат от котешки кожи. Този аргус не беше изпуснал нито една дума от техния разговор.
— Хубаво — каза търговецът и се озъби като чакал. — Ето ви още едно екю — и допълни наум: „Да се задавиш дано!“.
— Благодаря — отвърна Самюел. — Желая ви успех!
Той кимна на търговеца и си тръгна, като се подсмихваше.
— Вие, господине, май купувате стари доспехи — попита буржоата от балкона.
— Не, милостиви господине — отговори нещастникът. — Просто така се случи.
— Тогава случаят е добър за мен.
— В какъв смисъл, господине? — попита търговецът.
— Имам цял куп желязо и ми се иска да се избавя от него.
— За жалост парите ми свършиха.
— Дреболия, ще ви го дам на заем — струва ми се, че сте порядъчен човек.
— Благодаря ви, но ме чакат.
— Странно, лицето ви ми се струва познато.
— Нима? — попита търговецът, като напразно се опита да скрие тревогата си.
— Вие май сте Никола… Никола Трюшу, търговецът от улица Косонери.
— Не, не съм — отвърна търговецът. Той се усмихна и въздъхна облекчено, като че ли планина падна от раменете му.
— Няма значение, имате честно лице. И така — искам да ви продам малко доспехи.
— Господине, моля да отчетете, че тази търговия е забранена.
— Знам, чух го от разговора, с предишния купувач.
— Вие сте ни чули?
— О, да, чух всичко. Платихте му доста щедро и, това ме накара да поговоря с вас. Но бъдете спокоен, аз не съм изнудвач и разбирам от търговия. Навремето бях търговец и ето — сега съм буржоа.
— За което ви поздравявам.
— Обичам удобствата и искам да ви продам старото желязо — само заема място.
— Бих приел бронята.
— Само брони ли купувате?
— Да.
— Странно, нали препродавате желязото на тегло — поне така казахте.
— Така е, но знаете ли, предпочитам…
— Както искате — купете бронята… Или май наистина сте прав — няма смисъл да я продавам.
— Не ви разбирам.
— Искам да кажа, че в такова време оръжието може да потрябва всекиму.
— Какво говорите! Та сега е мир.
— Любезни друже, ако беше така, никой не би купувал брони!
— Господине!
— И при това тайно.
Търговецът направи опит да си тръгне.
— И честно казано, колкото повече ви гледам, толкова повече убеждавам, че ви познавам. Не, вие не сте Никола Трюшу, но все пак ви познавам.
— По-тихо, моля ви.
— И щом купувате брони…
— Какво?
— Поне го правете в името на угодно Богу дело.
