— Млъкнете!
— Просто съм във възторг от вас — каза буржоата, протегна дългата си ръка и хвана здраво търговеца за рамото.
— А вие кой сте, по дяволите!
— Аз съм Робер Брике, по призвание страшилище за еретиците, привърженик на Лигата и пламенен католик. И най-сетне ви познах.
Търговецът пребледня като платно.
— Вие сте Никола… Грембло, кожарят от „Кравата без кости“.
— Не, грешите. Довиждане, господин Брике, радвам се, че се запознахме. — И търговецът се обърна да си тръгне.
— Няма ли да вземете моите доспехи?
— Казах ви вече — нямам пари.
— Какво ще правим тогава?
— Нищо, аз си тръгвам.
— За нищо на света, гръм да ме удари, много ми се иска да разбера кой сте.
— А пък аз искам по-бързо да се разделим — отговори търговецът. Той реши да зареже закупените брони, само и само да не го познаят, и се опита да избяга.
Но човек не можеше да избяга така лесно от Робер Брике. Той се прехвърли през балкона, слезе на улицата и догони търговеца.
— Полудяхте ли, приятелю? — попита той, хващайки нещастника за рамото. — Ако исках да ви арестуват, можех просто да извикам — точно сега стражата минава по улицата на Августинците. Но, по дяволите, аз ви смятам за свой приятел. А ето и доказателство за това — спомних си името ви.
Този път търговецът се разсмя.
Робер Брике му прегради пътя.
— Вие се казвате Никола Пулен — каза той — и сте чиновник в парижкия градски съд.
— Загубен съм! — прошепна търговецът.
— Не, спасен сте. Вие никога не бихте направили в името на святото дело това, което смятам да направя аз.
Никола Пулен застена.
— Е, бъдете мъж! — каза Робер Брике. — В мое лице вие намерихте свой брат. Вземете едната броня, а аз ще взема другите две. Освен това ви подарявам своите наръчници, набедреници и ръкавици. А сега — напред и да живее Лигата!
— Вие ще дойдете с мен?
— Ще ви помогна да отнесете доспехите, с чиято помощ ще победим филистимляните17. Водете ме.
В душата на нещастния съдебен чиновник за миг блесна подозрение, но то веднага угасна.
„Ако искаше да ме предаде — помисли си Пулен, — нямаше да ми каже, че ме познава.“
И каза гласно:
— Е, добре — щом толкова желаете, да вървим.
— Аз съм ваш приятел не на живот, а на смърт! — извика Робер Брике, стискайки ръката на съюзника си. С другата си ръка вдигна товара и двамата тръгнаха.
След двадесетина минути Никола Пулен стигна до Маре. Той целият беше в пот не само от бързото ходене, но и от оживената беседа на политически теми.
— Какъв съюзник намерих! — прошепна си Никола Пулен, спирайки недалеч от двореца на дьо Гиз.
„Така си и мислех, че моите доспехи ще пристигнат точно тук“ — рече си наум Брике.
— Приятелю — каза Никола Пулен, — давам ви една минута за размисъл, преди да влезете в леговището на лъва. Все още можете да се откажете, ако съвестта ви не е чиста.
— Какво говорите — каза Брике, — в моя живот е имало и по-страшни мигове! Et non intremuit medulla mea!18 — издекламира той. — Ах, извинете, може би не знаете латински.
„Учен, силен, смел, богат — какъв късмет!“ — помисли си Пулен и каза на глас:
— Е, хайде да влизаме.
Отидоха до огромната порта на двореца на дьо Гиз, която се отвори след третия удар с бронзовото чукче. Дворецът беше пълен със стража и някакви хора е наметала, бродещи като сенки.
Прозорците бяха тъмни. Встрани имаше осем коня — оседлани и с юзди.
При звука на чукчето всички се обърнаха и се събраха, за да посрещнат новодошлите.
Никола Пулен се наведе към един човек, който явно беше вратар, и му каза името си.
— Този е наш приятел — добави той.
— Минавайте, господа — каза вратарят.
— Занесете това в склада — каза Пулен и му подаде трите брони и доспехите, получени от Робер Брике.
„Така, значи имат склад. Лека-полека всичко ще стане ясно“ — помисли си той.
— Вие сте прекрасен организатор, господине — добави той гласно.
— Да, добре работим — отговори Пулен и се усмихна самодоволно. — Елате да ви представя.
— Няма смисъл — възрази буржоата, — аз съм много стеснителен. Само ви моля да ми разрешите да остана — това ми стига. Ако успея да докажа, че съм достоен за вашето доверие, то моите дела ще говорят вместо мен.
— Както желаете — отговори, съдебният чиновник. — Почакайте тук.
И той поздрави събралите се, ръкувайки се с всеки от тях.
— Кого чакаме? — попита някой.
— Стопанина.
В същия момент в двора влезе някакъв висок човек, който чу последните думи.
— Господа — каза той, — идвам от негово име.
— Но това е господин Менвил — извика Пулен.
„А, оказва се, че съм сред познати“ — помисли си Брике и се извърна, за да не бъде разпознат.
— Господа, вече всички сме тук. Да започваме — каза отново човекът, който се обади пръв.
„Чудесно — каза си Брике. — Това е господин Марто, прокурорът.“
— Да се качваме, господа — каза Пулен.
Господин дьо Менвил мина пръв, а след него Пулен. Хората с наметалата тръгнаха след Никола Пулен и Робер Брике ги последва.
Всички се насочиха към външната стълба, водеща към някаква сводеста галерия.
Робер Брике вървеше с останалите и си шепнеше: „А пажът, къде е пажът?“
Глава 11
Докато се качваше по стълбата, Робер Брике забеляза, че Никола Пулен, след като поговори с един от тайнствените си съмишленици, спря при входа на галерията.
„Сигурно чака мен“ — помисли си Брике.
Точно така беше. Чиновникът от градския съд спря новия си приятел, когато той се канеше да влезе.
— Моля ви, не се обиждайте — каза Пулен, — но никой от моите другари не ви познава и те искат да поразпитат за вас, преди да ви допуснат до нашите съвещания.
— Това е съвсем правилно — отвърна Брике, — очаквах го.
— Вие сте доста тактичен човек — добави Пулен.
— Добре, тръгвам си — продължи Брике, все пак доволен, че за една вечер успя да види доста от доблестните защитници на Лигата.
