си безсрамие се почувствува неловко от този лек укор.
— Шико ме обичаше — продължи Анри — и затова ми липсва. Това е всичко. Само като си помисля, че той толкова пъти заспиваше в креслото, където ти сложи шапката си.
— Ако това е било остроумието му — прекъсна д’Епернон краля, — то не е било израз на голямо уважение.
— Уви! — продължаваше Анри. — Тон си отиде заедно със своето остроумие.
— Какво се случи с вашия Шико? — безгрижно попита д’Епернон.
— Умря — отговори Анри, — умря като всички, които ме обичаха.
— И от какво умря, горкият?… От стомашно разстройство?
— Какъв си безсърдечен, д’Епернон! Шико умря от мъка — отвърна мрачно кралят.
— Така ли ви каза? За да ви разсмее и преди края си?
— Грешиш, херцоже — той дори не ми каза за болестта си, за да не ме разстрои, защото знаеше колко тъгувам за приятелите си. Доста често ме виждаше как ги оплаквам.
— И кой ви съобщи за неговата смърт? Да не би да ви се яви сянката му?
— Да можех да видя поне призрака му! Не, един негов приятел — достойният игумен Горанфло, ми съобщи писмено тази печална вест.
— Горанфло ли? Този пък кой е?
— Един свят човек. Назначих го игумен на манастира „Свети Яков“. Това е един красив манастир близо до Сент-Антоанската порта, край Бел-Еба, точно срещу Фобенския кръст.
— Забележително! Някакъв си жалък проповедник, когото ваше величество е възнаградил с игуменство и тридесет хиляди ливри годишен доход. И сигурно не му натяквахте за милостите си.
— Не бъди безбожник д’Епернон.
— Ако това ще ви развесели, ваше величество — защо не?
— Млъкни, херцоже, това е кощунство.
— Шико беше безбожник и доколкото си спомням — това му се прощаваше.
— Шико беше добър съветник.
— Разбирам. Ако беше жив, щяхте да го направите пазител на печата, след като сте благоволили от някакъв си прост поп да направите игумен.
— Моля ви, херцоже, не се присмивайте над хората, били мои приятели. Откакто Шико умря, неговата памет е свещена за мен. И когато нямам настроение, не ми харесва другите да се смеят.
— О, както желаете, господарю. Аз искам да се смея не повече от ваше величество. Но вие току-що съжалявахте за Шико заради веселия му нрав и искахте да ви развеселя, а сега пък искате да бъда тъжен… По дяволите! О, извинете, господарю, все не успявам да сдържа тази проклета ругатня!
— Добре, добре. Казвай лошите си вести, д’Епернон. Наистина ме охраняват толкова лошо, че ако не се пазех сам, отдавна да съм загинал.
— Все пак ваше величество сте склонен да повярвате, че има опасност за живота ви?
— Няма да повярвам, ако ми докажеш, че можеш да се бориш с опасността.
— Мисля, че мога.
— Нима?
— Да, господарю.
— Разбирам — ти кроиш нещо. Хитра лисица си ти.
— Ваше величество, бихте ли станали?
— А защо?
— За да дойдете с мен до старите помещения на Лувъра.
— В посока към улица Астрюс?
— До онова място, където бяха започнали да строят мебелен склад, но го изоставиха, откакто ваше величество не иска нищо друго, освен пейки за молитви и броеници с маниста като черепи.
— Толкова късно?
— Часовникът на Лувъра току-що удари десет. Не е толкова късно.
— Но това е много далече, херцоже.
— По галериите ще стигнем за десетина минути, господарю.
— Внимавай, ако се окаже, че не е нещо важно…
— Ваше величество няма да съжалява.
— Е, да вървим — реши се кралят.
Той направи усилие и стана от креслото.
Херцогът вдигна наметалото на краля и му подаде шпагата. После взе едни свещник с дебела восъчна свещ, тръгна напред и поведе по галерията негово величество, който се влачеше подире му с несигурната си походка.
Глава 13
Беше само десет часът, но в Лувъра цареше тишина. Навън духаше силен вятър, който заглушаваше стъпките на часовите и скърцането на подвижните мостове.
За по-малко от пет минути кралят и неговият спътник стигнаха до помещенията на улица Астрюс.
От кесията, висяща на хълбока му, херцогът извади един ключ, слезе няколко стъпала надолу, пресече едно дворче и отключи една врата, скрита зад пожълтели къпинови храсти. На десетина стъпки от нея се виждаше каменна стълба, която водеше в една просторна стая или по-точно — дълга зала.
Д’Епернон имаше ключ и от това помещение. Той отвори тихичко вратата.
В залата имаше четиридесет и пет легла и на всяко от тях спеше човек.
Кралят погледна леглата, спящите мъже и попита с тревожно любопитство:
— Кои са тези хора?
— Сега спят, но от утре няма да спят или по-точно, — ще се редуват.
— И защо?
— За да можете вие, ваше величество, да спите спокойно.
— Кажи ми — това твои приятели ли са?
— Те са отбрани от мен, господарю, както отбираме зърно по зърно за посев. Това са безстрашни телохранители, които ще ви следват като сянка, ваше величество. Те ще бъдат винаги там, където сте вие, и няма да допуснат никого до вас на разстояние по-малко от една шпага.
— Ти ли измисли това, д’Епернон?
— Да, господарю.
— Но то ще предизвика всеобщ смях.
— Не смях, а страх, ваше величество.
— Толкова ли са страшни твоите благородници?
— Господарю, те са глутница кучета, която можете да пуснете на лов за всякакъв дивеч. Те ще живеят за вас и само при вас ще търсят топлина, светлина, живот.
— Но това ще ме разори.
— Нима кралят може да се разори?
— Аз едвам плащам на моите швейцарци.
— Погледнете добре тези хора, господарю.
Продълговатата зала беше разделена по дължина с преграда, от едната страна на която архитектът беше направил четиридесет и пет спални ниши, като килийки една след друга, и те достигаха до прохода, в който стояха кралят и д’Епернон.
Във всяка ниша имаше вратичка, която водеше в нещо като стая. Така след приключването на служебните си задължения благородниците можеха да се върнат веднага към частния си живот.
Всяко от тези помещения имаше изход към балкона, опасващ външната стена.
Кралят разбра всичко това постепенно.
