— Как? Вие още ли не сте тръгнали? — изненада се Шико.
— Простете, господине.
— Незабавно да тръгвате — заповяда му Горанфло, — господин Брике бърза. Къде е Жак?
На свой ред се появи брат Бороме със сладникава усмивка на устните.
— Брат Жак излезе — каза той.
— Как така ще излезе? — провикна се Шико.
— Но нали вие молехте, господине, да изпратим някого в Лувъра?
— Но аз изпратих Панург — каза Горанфло.
— О, какъв съм глупав! А на мен ми се счу, че възлагате това на Жак — удари се Бороме по челото.
Шико се навъси. Но разкаянието на Бороме изглеждаше толкова искрено, че би било просто жестоко да бъде упрекван.
— Принуден съм да дочакам Жак — въздъхна Шико.
Бороме се поклони, на свой ред помрачнял.
— Между другото — каза той, — забравих да доложа на сеньор игумена — а всъщност с тази цел се качих тук, — че някаква неизвестна дама е пристигнала и моли ваше преподобие за аудиенция.
Шико наостри уши.
— Самичка ли е? — попита Горанфло.
— Не, с пажа си.
— Млада ли е? — попита Горанфло.
Бороме сведе свенливо очи.
„На всичко отгоре е и лицемер“ — помисли Шико.
— Приятелю мой — обърна се Горанфло към мнимия Робер Брике, — ти сам разбираш…
— Разбирам — каза Шико — и се оттеглям. Ще почакам в съседната стая или на двора.
— Отлично, любезни приятелю.
— Оттук до Лувъра е далече, господине — забеляза Бороме, — и брат Жак може да се върне късно, при това лицето, до което е изпратен, няма да се реши да повери важното писмо на момчето.
— Късничко сте се сетили за това, брат Бороме…
— Боже Господи, откъде можех да зная! Ако ми бяхте възложили…
— Добре, добре, ще тръгна, без да бързам, към Шарантон. Пратеникът, който и да било той, ще ме догони по пътя.
И Шико тръгна към изхода.
— Не насам, господине, извинете — побърза след него Бороме, — оттук трябва да влезе неизвестната дама, а тя не желае да се среща с никого.
— Прав сте — усмихна се Шико, — ще сляза по страничната стълба.
И той отвори вратата на един малък килер.
— Нали знаете как да излезете? — с тревога го попита Бороме.
— Естествено.
Зад килера имаше стая, която излизаше на площадката на страничната стълба.
Шико казваше истината: той знаеше пътя, но стаята се оказа неузнаваема — стените й бяха обкичени с доспехи и оръжия, върху столовете и конзолите — саби, шпаги и пистолети, всички ъгли бяха задръстени с мускети и аркебузи.
Шико се задържа в това помещение: искаше му се всичко добре да обмисли.
„Крият от мен Жак, крият дамата, а самия мен ме изпращат по страничното стълбище. Като добър стратег съм принуден да правя обратното на онова, към което ме принуждават. Така че ще дочакам Жак и ще заема позиция, която да ми даде възможност да зърна тайнствената непозната… Охо! Тук в ъгъла се въргаля прекрасна ризница — еластична, фина, отлично закалена.“
Той повдигна ризницата и взе да й се любува.
„Тъкмо от такава ризница имам нужда — каза си той. — Тя е лека, като да е от платно, и твърде тясна за игумена. Честна дума, направена е сякаш точно за мен. Ще я заема от дон Модест. Ще си я получи обратно, когато се върна.“
Без да губи повече време, Шико сгъна ризницата и я скри под дрехата си.
Той завързваше последната връвчица на куртката си, когато на прага се появи брат Бороме.
— Охо! — прошепна Шико. — Ето те пак тебе! Но малко късничко, приятелче.
Скръстил дългите си ръце отзад на гърба и отметнал глава, Шико си даде вид, че се любува на трофеите.
— Господин Робер Брике иска да си избере подходящо оръжие, предполагам? — попита Бороме.
— Аз ли, скъпи приятелю?… Опазил ме Бог, за какво ми е притрябвало?
— Но вие толкова добре си служите с него!
— Теоретично, любезни братко, само теоретично. Жалък буржоа като моя милост действува ловко само с ръцете и краката. Това, което не му достига и винаги ще му липсва, е войнската доблест. Рапирата в моята ръка проблясва доста красиво, но въоръжете с шпага Жак — и ей Богу, той ще ме принуди да отстъпя оттук чак до Шарантон.
— За вярване ли е? — изненада се Бороме, отчасти убеден от простодушния вид на Шико, който при това започна да се прегърбва, да се криви и хвърля кривогледи погледи по-усърдно от всеки друг път.
— Че и въздухът не ми стига в гърдите — продължи Шико. — Не забелязахте ли как не ме бива в отбраната? Краката ми не са за никъде — в тях е главният ми недостатък.
— Позволете да забележа, господине, че да се пътува с такъв недостатък е още по-трудно, отколкото да се фехтува.
— Значи на вас ви е известно, че ми предстои да пътешествувам? — небрежно забеляза Шико.
— Чух това от Панург — отвърна Бороме, почервенял.
— Странно все пак, но не си спомням да съм говорил за това пред Панург. Но не е толкова важно. Нямам какво да крия. Да, братко мой, заминавам за родните си места, където имам известно имущество.
— Вие оказвате на брат Жак голяма чест, господин Брике.
— С това, че го вземам със себе си ли?
— И с това, че му давате възможност да види краля.
— Или камердинера на негово величество: най-вероятното е брат Жак да види единствено него.
— Изглежда, вие сте постоянен посетител на Лувъра?
— О, да, уважаеми. Аз снабдявам краля и младите придворни с чорапи.
— Краля?
— О, още от времето, когато той бе само херцог д’Анжу. След завръщането си от Полша той си спомни за мен и ме направи придворен доставчик.
— Това трябва да е най-ценното ви познанство, господин Брике.
— Познанството ми с негово величество ли?
— Да.
— Не всички биха се съгласили с вас, братко Бороме.
— Е, да, лигистите например!
— Сега вече всички малко или повече са лигисти.
— Но вие, разбира се, не сте лигист?
— А защо мислите така?
— Ами, след като се познавате лично с краля.
— Хъм, хъм, аз също си имам своята политика — каза Шико.
— Да, но вашата политика не е различна от тази на краля.
— Напразно мислите така. Ние с него много често стигаме до несъгласия.
— Ако е така, защо ви възлага някаква мисия?
— Искате да кажете — поръчение?
— Мисия или поръчение — не е ли все едно? И едното, и другото се нуждаят от доверие.
— За краля е важно едно — да има точно око.
— Точно око ли?
— Да.
