се канеше да я последва.
Той, както и херцогинята, трябваше да мине покрай горичката, в която се бе притаил Шико.
Шико го следеше също както ловец следи дивеча.
Когато Пулен се изравни с него, Шико се обади:
— Ей, добри човече, погледнете насам?
Пулен трепна и обърна глава.
— Видяхте ли ме? Отлично! — продължи Шико. — А сега се направете, че нищо не сте видели, метр Никола… Пулен.
Съдебният чиновник подскочи като сърна, дочула пушечен изстрел.
— Кой сте вие? — попита той. — Какво искате?
— Аз съм един от вашите отскорошни приятели. Какво искам ли? Не е много лесно да ви го разтълкувам.
— Но какво искате от мен? Говорете!
— Да слезете в канавката.
— Защо?
— Ще разберете. Първо, слезте в канавката.
— Но…
— И седнете с гръб към храсталака…
— Обаче…
— Без да поглеждате към мен, с вид, че уж не подозирате за моето присъствие.
— Господине…
— Искам много нещо от вас, съгласен съм. Но какво да се прави — метр Робер Брике има право да бъде взискателен.
— Робер Брике! — възкликна Пулен и мигом изпълни всичко, което му бе наредено.
— Отлично, седнете ей там, така… Що за измервания правим на Венсенския път?
— Аз ли?
— Без всяко съмнение. Впрочем, няма нищо чудно, ако на един чиновник от градския съд се налага понякога да изпълнява служба на пътен надзор.
— Вярно — отвърна малко успокоен Пулен. — Както виждате, аз извършвах измервания.
— Толкова повече — продължи Шико, — че работехте пред очите на едни изключително именити особи.
— Какви именити особи? Не ви разбирам.
— Ще рече, че не сте знаели кои са дамата и господинът, които стояха там на балкона и току-що заминаха за Париж, така ли?
— Кълна ви се…
— Приятно ми е тогава да ви съобщя една толкова забележителна новина! Представете си, господин Пулен, на вас, като на пътен надзирател, се любуваха госпожа херцогиня дьо Монпансьо и господин граф дьо Менвил… Не мърдайте, ако обичате.
— Господине — опита се да протестира Никола Пулен, — вашите думи, вашето обръщение…
— Седете спокойно, скъпи ми господин Пулен — продължаваше Шико, — иначе ще трябва да взимам крайни мерки.
Пулен въздъхна.
— Е, така е добре — остана доволен Шико. — И така, като се има предвид, че работехте пред очите на тези особи, за вас ще е неизгодно, милостиви господине, ако ви обърне внимание и една друга твърде именита особа, а именно — кралят.
— Кралят?
— Да, господин Пулен, негово величество.
— Господин Брике, съжалете ме.
— Не ме карайте да повтарям, скъпи господин Пулен, ако помръднете, ви очаква смърт. Седете спокойно, за да не се случи най-лошото.
— Но, в името на небето, какво искате от мен?
— Искам вашето добро. Вече ви казах — аз съм ваш приятел.
— Господине — изстена Никола Пулен в пълно отчаяние, — не знам наистина какво лошо съм направил на негово величество, на вас или на когото и да било другиго!
— Скъпи ми господин Пулен, обясненията си ще дадете на друго място — това не е моя работа. Аз, виждате ли, имам други съображения: според мен кралят едва ли ще одобри един съдебен чиновник, който се подчинява на указанията на господин дьо Менвил. Знам ли, може би на краля няма да се хареса и това, че негов съдебен чиновник не е отбелязал в ежедневното си донесение, че госпожа дьо Монпансьо и господин Менвил са пристигнали вчера сутринта в славния град Париж? Знаете ли, господин Пулен, само това единствено обстоятелство е достатъчно, за да ви скарам с негово величество.
— Господин Брике, просто забравих да съобщя за тяхното пристигане, това не е престъпление и, естествено, негово величество ще разбере…
— Скъпи господин Пулен, струва ми се, че заблуждавате самия себе си. Аз много по-ясно виждам изхода от тази работа.
— Какво виждате?
— Една хубава бесилка.
— Господин Брике!
— Оставете ме да се доизкажа, дявол да го вземе!… Бесилка с ново яко въже, с четирима войници отстрани; наоколо — доста много парижани, а под бесилката — един добър мой познат, съдебен чиновник.
Никола Пулен трепереше вече толкова силно, че треската му се предаде на младите букови дръвчета.
— Господине! — замоли се той, събрал дланите на ръцете си.
— Но като ваш приятел, скъпи господин Пулен — продължи Шико, — съм готов да ви дам един съвет.
— Съвет ли?
— Да, и, слава Богу, такъв, какъвто няма да е трудно да последвате. Вие незабавно — разбирате ли? — незабавно трябва да идете…
— Да ида? Но къде?… — прекъсна го изплашеният Никола.
— Един момент, оставете ме да помисля — каза Шико. — Ще идете при господин д’Епернон…
— Приятеля на краля?
— Абсолютно вярно. Вие ще поговорите с него на четири очи…
— С господин д’Епернон?
— Да, и ще му разкажете всичко, свързано с измерването на пътя.
— Но, господине, това е безумие!
— Напротив, мъдрост, висша мъдрост.
— Не ви разбирам.
— Всичко е толкова ясно. Ако чисто и просто ви обадя като човек, който се занимава с измервания и изкупуване на доспехи, ще ви обесят; ако, обратно, доброволно разкажете всичко, ще ви отрупат е награди и почести… Като че ли не можах да ви убедя… Отлично, в такъв случай ще съм принуден да се върна в Лувъра, но, ей Богу, заради вас съм готов да направя всичко, което ви е угодно.
И Никола Пулен чу как зашумяха клоните, които Шико размърда при ставането си от земята.
— Не, не! — заговори той. — Останете, ще ида аз.
— Е, отлично тогава. Сам разбирате, скъпи господин Пулен: никакви увърталия, защото утре ще изпратя бележка до самия крал, с когото имам честта да бъда в най-приятелски отношения.
— Тръгвам, господине! — простена напълно унищоженият Пулен. — Но вие злоупотребявате по странен начин…
— Ах, скъпи господин Пулен, трябва да ми отслужите молебен. Преди пет минути вие бяхте държавен престъпник, а аз ви превърнах в спасител на отечеството. Но търчете по-скоро, скъпи господин Пулен,
