измъчван от завист. Очите на първия блестяха. Завистливият поглед на втория бе готов да прогори мундира на другаря му.
Господин д’Епернон ги чакаше с намерението да ги разпита.
— Ваша светлост — отсече Ернотон, — кралят не ни разреши да говорим.
Те се отправиха незабавно към кралската конюшня, където получиха два прекрасни коня.
Без съмнение господин д’Епернон би проследил Карменж и Сен-Мален, ако не му беше докладвано, че някакъв непознат желае да говори срочно с него.
— Що за човек може да бъде? — раздразнено попита херцогът.
— Някакъв чиновник от съдебната палата Ил-дьо-Франс.
— За какъв ме имате, по дяволите — кресна той, — да не би да съм ешевен34, прево или някакъв пъдарин?!
— Не, монсеньор, но вие сте приятел на краля — дочу той нечий плах глас. — Умолявам ви да ме изслушате.
Херцогът се обърна.
Пред него стоеше със свалена шапка в ръка и ниско сведена глава някакъв жалък молител, който ту бледнееше, ту почервеняваше.
— Кой сте вие? — грубо го попита херцогът.
— Никола Пулен, на вашите услуги, монсеньор.
— С мен ли искате да говорите?
— Моля ви да ми окажете тази милост.
— Нямам време.
— Дори ако става дума за живота на негово величество? — прошепна на ухото на д’Епернон Никола Пулен.
— Добре, влезте в кабинета ми.
Никола Пулен изтри потта от челото си и последва херцога в кабинета му.
Глава 28
Д’Епернон пресече своята приемна и се обърна към един от дежурните благородници.
— Как е вашето име, господине? — попита той едного, чието лице му бе непознато.
— Пертинакс дьо Монкрабо, монсеньор — отвърна благородникът.
— Та ето какво, господин дьо Монкрабо, застанете пред вратата ми и не пускайте никого.
— Слушам, ваша светлост.
— Никого, разбирате ли?
— Тъй вярно!
И господин Пертинакс, облечен разкошно — с оранжеви чорапи и син атлазен мундир — скръсти ръце на гърдите и се обтегна на стената до тежката завеса.
Никола Пулен влезе след херцога в кабинета му. Той видя как вратата се отвори, как се затвори, как бе дръпната завесата, и затрепера от глава до пети.
— Да чуем сега за какъв заговор става дума — сухо произнесе херцогът. — Но, кълна се в Бога, ако това се окаже шега, мислете му!
— Става дума за едно ужасно злодейство, ваша светлост — каза Никола Пулен.
— Какво пък сега злодейство?
— Ваша светлост…
— Искат да ме убият, това ли е? — прекъсна го д’Епернон и се изправи като спартанец.
— Става дума за краля, монсеньор. Канят се да го похитят.
— Пак ли старите приказки за похищение? — пренебрежително каза д’Епернон. — Кога възнамеряват да похитят негово величество?
— При първия случай, когато негово величество тръгне за Венсен.
— А как ще го похитят?
— Като убият двамата съпровождащи го слуги.
— Кой ще извърши това?
— Госпожа дьо Монпансьо.
Д’Епернон се разсмя.
— Бедната херцогиня — каза той, — какво ли не й приписват само!
— Много по-малко от това, което тя възнамерява да направи.
— И тя се занимава с тава в Соасон?
— Госпожа херцогинята е в Париж.
— Видели ли сте я?
— Имах честта да говоря с нея.
— Честта ли?
— Исках да кажа нещастието, ваша светлост!
— Но, драги мой, как ще може херцогинята да похити краля?
— С помощта на своите съзаклятници, естествено.
— А откъде ще ръководи похищението?
— От един прозорец на манастира „Свети Яков“, който, както знаете, се намира на пътя за Венсен.
— Що за щуротии ми разправяте?
— Казвам ви самата истина, монсеньор. Взети са всички мерки носилката да спре, когато се изравни с манастира.
— А кой е взел тези мерки?
— Уви!
— Говорете де, дявол да го вземе!
— Аз, монсеньор.
— Вие? — зяпна го д’Епернон.
Пулен въздъхна.
— Сам участвувате в заговора и сам идвате да го издадете? — продължи д’Епернон.
— Монсеньор — каза Пулен, — един честен слуга на краля трябва да е готов на всичко заради него.
— Което е право, право си е; но вие рискувате да попаднете на бесилката.
— Предпочитам смъртта пред унижението или гибелта на краля — ето защо трябваше да ви потърся.
— Тези чувства са твърде благородни, но едва ли са предизвикани току-тъй.
— Мислех, монсеньор, че сте приятел на краля, че няма да ме издадете и ще доведете до благополучен край направеното от мен разобличаване.
Херцогът дълго се вглежда в Пулен, за да изучи внимателно бледото му лице.
— Зад това се крие нещо… — каза той. — Колкото и решителна да е херцогинята, не би се осмелила да се нагърби сама с тази работа.
— Тя очаква брат си — отвърна Никола Пулен.
— Анри! — възкликна ужасен д’Епернон, сякаш видял приближаването на лъв.
— Не, не Анри, монсеньор, става дума само за херцог Майен.
— А!… — облекчено въздъхна д’Епернон. — Но все едно: трябва да провалим тези прекрасни замисли.
— То се знае, монсеньор — съгласи се Пулен, — затова и бързах да се явя тук.
— Ако говорите истината, господине, ще бъдете възнаграден.
— Защо да ви лъжа, монсеньор? Какъв смисъл има? След като ям хляба на негово величество, не съм ли задължен да му служа вярно? Предупреждавам ви: ако не ми повярвате, ще стигна до самия крал, готов съм
