— Искате да предизвикате спречкване ли? — флегматично отбеляза Ернотон. — Напразно старание!
— А за какво да търся спречкване с вас? — презрително попита Сен-Мален.
— Първо, защото в нашия край моят дом се намира на две левги от вашия, а като човек от древен род, всички там наоколо добре ме познават. Второ, защото страшно ви е яд да ме виждате в Париж — вие си въобразявахте, че са удостоили с избора си единствено вас. И накрая, защото кралят връчи писмото си именно на мен.
— Нека така да е! — пребледня от ярост Сен-Мален. — Съгласен съм. Но от това следва…
— Какво именно?
— Че вашето общество ми е неприятно.
— Заминавайте, ако искате. По дяволите, няма да ви задържам.
— Правите се, че не разбирате.
— Напротив, уважаеми господине, отлично ви разбирам. Иска ви се да ми отнемете писмото и сам да го отнесете. За съжаление това можете да постигнете само през трупа ми.
— А може пък тъкмо това да е желанието ми!
— От думите до делата има много път.
— Хайде да слезем до реката и тогава ще видите, че доказвам думите си на дело.
— Милостиви господине, след като кралят ми е възложил да доставя писмото му…
— То какво?
— Значи ще го доставя.
— Ще ви го отнема със сила, самохвалко такъв!
— Не ме принуждавайте да ви размажа черепа като на бясно куче!
— Хайде де! Как ще стане?
— Имам пистолет, а вие нямате.
— О, ще ми платиш за това! — изсъска Сен-Мален и рязко спря коня си.
— Надявам се, след като бъде изпълнено кралското поръчение.
— Нехранимайко!
— Засега ще ви моля да се сдържате, господин дьо Сен-Мален. И двамата имаме честта да служим на краля, а у народа, ако той притича, ще се създаде лошо мнение за кралските служители. Освен всичко друго помислете как ще почнат да ликуват враговете на негово величество, когато видят, че сред защитниците на престола се шири вражда.
Сен-Мален ръфаше от ярост ръкавиците си.
— По-кротко, по-кротко, господине — забеляза Ернотон. — Пазете ръцете си — ще ви се наложи да държите шпага на дуела ни.
Трудно е да се каже докъде нарастващата ярост би довела Сен-Мален, но на Сент-Антоанската улица Ернотон видя нечия носилка, ахна от изненада и се спря, за да се взре по-добре в седналата в нея жена, чието лице бе полускрито с воал.
— Моят вчерашен паж… — прошепна той.
Дамата, изглежда, не го позна и го отмина, облегната назад в дъното на носилката си.
— Господи помилуй, вие, струва ми се, ме заставяте да чакам — каза Сен-Мален, — и то за какао? За да зяпате дамите!
— Моля да ме извините, господине — кача Ернотон и отново пришпори коня си.
Този път младите хора яздеха в бърз тръс през предградието Сен-Марсо и не обелваха дума дори за да се уязвят един друг.
Външно Сен-Мален изглеждаше спокоен, но всъщност трепереше от гняв. Като капак на всичко Сен- Мален забеляза, че конят му е покрит с пяна и трудно догонва коня на Ернотон. Това обезпокои много Сен- Мален и той започна да подтиква животното с камшик и шпори.
Това ставаше на брега на Бефроа.
Конят влезе в двубой с ездача си и последният бе победен.
Отначало конят се задърпа назад, след това се изправи на задните си крака, отскочи встрани и накрая се втурна към Бефроа. Там нагази във водата, като по такъв начин се освободи и от ездача си.
Проклятията, с които Сен-Мален го обсипа, се чуха в радиус от цяла левга, макар наполовина да бяха заглушавани от шума на реката.
Когато успя да се изправи на крака, очите му излизаха от орбитите си, а лицето му бе в кръв, която се стичаше от одраното му чело.
Той се озърна наоколо: конят му вече се изкачваше нагоре по стръмнината. Сен-Мален разбираше, че, смазан от умората, покрит с кал, подгизнал, окървавен, не ще може да го хване: всеки опит за подобно нещо би изглеждал смехотворен.
Тогава той си спомни какво бе казал на Ернотон. Ако той не бе пожелал да изчака нито минутка своя спътник на Сент-Антоанската улица, можеше ли да се надява, че Ернотон ще го чака два часа на пътя?
При тази мисъл гневът на Сен-Мален премина в непрогледно отчаяние особено когато видя, че Ернотон пришпори мълчаливо коня си и препусна по диагонал по някакъв, изглежда, по-пряк път.
При крайно сприхавите хора кулминацията на гнева прилича на безумие.
Едни от тях започват да бълнуват.
Други стигат до пълно физическо и умствено изтощение.
Сен-Мален измъкна машинално кинжала си: мина му мисълта да се прободе в гърдите с него до самата му дръжка.
Никой, дори самият той, не би могъл да каже колко непоносимо страда в тази минута.
Той се катереше с помощта на ръцете и краката си по стръмния бряг и напълно объркан се вгледа напред: пътят беше пуст.
Във възбудения мозък на Сен-Мален мислите се редуваха една от друга по-мрачни, но в този миг до слуха му стигна конски тропот и той видя някакъв конник да идва към него.
Конникът беше Карменж. Той водеше за юздите втория кон. Излезе, че бе пресякъл пътя на побягналия кон — и го бе задържал на някое тясно място.
Когато Сен-Мален видя това, сърцето му се изпълни с радост; той усети прилив на добри чувства, погледът му се смекчи, но тутакси по лицето му пробягна сянка — той осъзна цялото превъзходство на Ернотон, защото в дълбочината на душата си призна, че на мястото на своя спътник на него и през ум нямаше да му мине да постъпи по този начин.
Благородството на тази постъпка срази Сен-Мален; той я претегляше, оценяваше и неизразимо страдаше.
Той измърмори някаква благодарност, на която Ернотон не обърна внимание, яростно сграбчи поводите и въпреки болката по цялото си тяло, скочи върху седлото.
Ернотон не произнесе нито една дума и подкара бавно коня си, като го потупваше по гривата.
Сен-Мален бе изкусен ездач. Сполетялата го беда се обясняваше с чиста случайност. След кратка борба той застави коня да му се подчини и да премине в тръс.
Пътят се стори на Сен-Мален безкраен.
Някъде към два и половина следобед двамата забелязаха някакъв човек, след когото подтичваше куче. Пътникът се отличаваше с висок ръст, а на хълбока му висеше шпага. Но това не беше Шико, въпреки дългите ръце и крака.
Сен-Мален видя, че Ернотон отминава, без да обърне ни най-малко внимание на човека.
През ума на гасконеца блесна като злобна мълния мисълта, че ще може да упрекне Ернотон в нехайство и той се приближи до непознатия:
— Пътнико — обърна се той към него, — никого ли не чакате?
Човекът огледа Сен-Мален: да си признаем, видът на конника не бе от най-предразполагащите.
Лице, изкривено от неотдавнашния пристъп на ярост, все още влажни дрехи, следи от кръв по страните, гъсти свъсени вежди, трепереща ръка, протегната по-скоро заплашително, отколкото въпросително — всичко това се стори на пешеходеца доста зловещо.
— И да чакам някого, това едва ли сте вие — отвърна му той.
— Не сте много учтив, драги ми! — ядоса се Сен-Мален при мисълта, че е сбъркал и по този начин губи
