да умра, но да докажа правотата си.
— Не, по дяволите, при краля няма да ходите, чувате ли ме, метр Никола? Ще имате работа само с мен.
— Добре, монсеньор. Казах това само защото видях, че като че ли се колебаете.
— Не, не се колебая. Като начало ще получите хиляда екю.
— Аз имам семейство, монсеньор.
— Е, нали затова ви предлагам хиляда екю?
— Ако в Лотарингия научат какво съм направил, всяка моя дума ще ми струва една пинта кръв.
— По дяволите вашите обяснения! И така, хилядата екю са ваши.
— Благодаря ви, монсеньор.
Като видя, че херцогът отиде до сандъка и бръкна в него с ръка, Пулен застана зад гърба му.
Но херцогът се задоволи с това да извади от сандъка една книжка, в която записа с едри разкривени букви: „Три хиляди ливри на господин Никола Пулен“, така че не ставаше ясно дали той дава тези три хиляди ливри или остава да ги дължи.
— Смятайте, че са ви в джоба — каза той.
Пулен, който понечи да подложи ръка и да направи крачка напред, прибра и ръката, и крака си, което наподобяваше, поклон.
— Така че се разбрахме, нали? — попита го херцогът.
— За какво, монсеньор?
— Че ще ме осведомявате и занапред.
Пулен се колебаеше: натрапваха му занаята на шпионин.
— Нима нищо не остана от вашата благородна преданост?
— Напротив, монсеньор.
Значи ли това, че мога да разчитам на вас?
Пулен направи усилие над себе си.
— Да, можете да разчитате — каза той.
— И ще знам за всичко единствено аз?
— Тъй вярно, единствено вие, монсеньор.
— Свободен сте, приятелю, свободен сте да си вървите… Е, дръж се сега, Майен!
С тези думи той дръпна завесата и направи път на Пулен. След това побърза да се яви при краля.
Кралят се бе уморил да си играе с кученцата и си играеше в момента с билбоке35.
Д’Епернон си придаде загрижен вид, но погълнат от важното си занимание, кралят не обърна ни най- малко внимание на това.
В края на краищата, удивен от упоритото мълчание на херцога, той вдигна глава и му хвърли бърз поглед.
— Пак ли ти се е случило нещо, ла Валет? — попита го той. — Умря ли, какво ти стана?
— Бога ми, да бях умрял, ваше величество — отвърна д’Епернон, — нямаше да виждам това, което съм принуден да виждам.
— Кое? Моето билбоке ли?
— Ваше величество, когато краля го заплашват изключителни опасности, поданикът му е в правото си да се тревожи.
— Пак ли опасности? Дявол те взел, херцоже!
При тези думи кралят удивително ловко подхвана топчето от слонова кост с върха на своето билбоке.
— Вас са ви обкръжили най-злите ви врагове, ваше величество.
— Кой например?
— Херцогиня дьо Монпансьо.
— Да, наистина. Вчера тя присъствува на екзекуцията на Салсед.
— Вие знаете за това?
— Както виждаш.
— А за пристигането на господин Майен също ли знаете?
— От снощи.
— Значи това вече не е тайна… — провлечено каза неприятно поразеният херцог.
— Нима може нещо да се укрие от краля, скъпи мой? — небрежно заключи Анри.
— Но кой е могъл да ви го съобщи?
— Нима не знаеш, че ние, помазаните от Бога, получаваме откровение свише?
— Или от полицията.
— То е едно и също.
— Ваше величество си има своя полиция и нищо не ми е казал за това! — продължи уязвеният д’Епернон.
— Кой, по дяволите, ще се погрижи за мен освен аз самият?
— Вие ме обиждате, ваше величество.
— Ти си ревностен, скъпи ми ла Валет — това е изключително достойно, но ти си муден, а това е сериозен недостатък. Вчера твоята новина щеше да бъде напълно уместна, но днес…
— Но днес какво, ваше величество?
— Днес тя малко е закъсняла, признай си.
— Напротив, за нея, изглежда, е още твърде рано, щом не желаете да ме изслушате — каза д’Епернон.
— Аз ли? Който цял час те слушам?
— Но как? Вас ви заплашват, готвят ви капан, а вие ни най-малко не се тревожите.
— А защо? Нали си ми организирал охраната и още вчера ме уверяваше, че гарантираш моето безсмъртие. Мръщиш ли се? Защо? Да не би твоите Четиридесет и петима да са се завърнали в Гаскон, или пък вече за нищо не ги бива? Току-виж тези господа се оказали като мулетата: проверяваш мулето — от ноздрите му лъха жар, а купиш ли го — едва-едва се тътри?
— Имайте търпение, ваше величество, сам ще се убедите.
— Много ще се радвам. И скоро ли ще стане това?
— Може би по-скоро, отколкото предполагате, ваше величество.
— Внимавай да не ме уплашиш!
— Ще видите, ще видите, ваше величество. Между другото, кога се каните да излизате от града?
— В събота.
— Това ми трябваше всъщност да зная, ваше величество.
Д’Епернон се поклони на краля и излезе.
В приемната той си спомни, че бе забравил да освободи от поста му господин Пертинакс. Но господин Пертинакс се бе освободил сам.
Глава 29
Сега, ако читателят няма нищо против, ще съпроводим двамата млади хора, които кралят, обзет от радост, че има свои малки тайни, прати да настигнат Шико.
Ернотон и Сен-Мален едва не се прегазиха един друг пред портите в желанието си всеки да мине пръв оттам.
Лицето на Сен-Мален почервеня, а страните на Ернотон побледняха.
— Вие, господине, ми причинихте болка! — закрещя първият, веднага щом излязоха от портите.
— Вие също — отвърна му Ернотон, — но аз не се оплаквам.
— Канели сте се, предполагам, да ми дадете урок?
